| Не мразя България, а тъгувам заради разрухата й | |
24 Часа |
|
| Сибиле Левичароф е германска писателка, която тази година взе една от най-важните литературни награди на страната - приза на Лайпцигския панаир на книгата. Българската й фамилия не е случайна - тя е дъщеря на български лекар, избягал в Щутгарт. Той напуска живота й твърде рано - Левичароф е едва 11-годишна, когато баща й се самоубива.
|
Който се казва Левичаров и нарича романа си "Апостолов", очевидно има усет за ефект и съзвучие - още повече, че двете имена стоят на корицата непосредствено едно под друго, без отстояние и без малки имена.
Още от заглавната страница и името на романа си личи закачливото злорадство на авторката. Сибиле Левичаров, родена през 1954 година в Щутгарт, с баща българин и майка германка, получи за новия си роман наградата за белетристика на Лайпцигския панаир на книгата . И с право: Романът "Апостолов" - това е името на една от фигурите в романа - е изтъкан от
ярост, черен хумор и надменност
Литературната кариера на тази разказвачка започва преди повече от 10 години. През 1998 в Клагенфуртг тя получи наградата на името на Ингеборг Бахман за фрагмент от произведението си "Понг". С елегично-тихите си романи Монтгомъри /2003/ и Консуматус /2006/ тя стана любимец на критиката, но не и на публиката.
Новата й творба е по-достъпна, макар да е почти толкова своенравна колкото и предишните. Румен Апостолов - това е пълното име на героя от заглавието, в никакъв случай не е най-важната фигура на романа. Той е само шофьор на две посетителки от Германия, които разкарва в своя малък автомобил "Дайхатцу" из България - две сестри, по-младата от които играе ролята на почти неприкрито "алтер его" на авторката и която предпочита да сипе своите злъчни забележки по адрес на страната и хората от задната седалка. Най-вече по адрес на страната: България била "ужасяваща страна - или не така драматично казано: глупава и лоша страна".
От ситуация на ситуация възмущението градира постоянно
"Храната в България? - удавен в олио буламач. Българското изкуство на 20-ия век ? "Отвратително и то без изключения". През градовете, през които пътуват, тя констатира "проказа по сградите". В този тон нещата продължават бодро и нататък.
Как неразлъчно преплетени са "омразата към бащата и към родината му" - става ясно от тирадите на разказвачката. Всички подигравки прикриват скръбта на едно малко момиченце, което на 11 години загубва баща си. Собственият баща - българин, който на 39 годишна годишна възраст се обесва в Щутгарт, е призракът, чието бреме тегне над двете сестри. История, разказана от Сибиле Левичаров по искрящ и забавен начин.
БУ/МИ/Шпигел
"Дойче веле"
Като се абстрахираме от полицейските протести за по-високи заплати, забелязани от австрийския вестник Дер Щандарт и от турските медии Джихан Хабер Ажансъ, Заман Хаберлер и Сабах, които регистрират и цялостно повишаване на напрежението в България преди парламентарните избори, повечето останали медии говорят само за едно: за "антибългарския роман" на Сибиле Левичаров, както го нарича Франкфуртер Алгемайне Зонтагсцайтунг.
Списание Шпигел отблязва, че романът "Апостолов" с право е бил отличен с наградата на Панаира на книгата в Лайпциг и отбелязва, че това е литература, която се чете с удоволствие, защото искри от ярост, черен хумор и надменност.
Дойчландрадио също представи отличения роман в рубриката си "Книга на седмицата" и писа, че подигравките, яростните тиради и обиди се сипят във всички възможни варианти на аристотеловото ораторско майсторство.
Вестник Нойе Вестфелише публикува интервю с авторката от български произход, в увода към което се казва, че изборът на тазгодишната награда в Лайпциг бил великолепен: "Чудесната анти-фамилна сага и анти-пътепис представляват литературно събитие и същевременно привличат вниманието към една нова страна-членка на ЕС от Изтока - България". Самата Сибиле Левичаров пояснява в интервюто, че България е била много силно засегната от сталинизма, поне що се отнася до архитектурното развитие и че битовата и ментална разруха е по-голяма отколкото в други източноевропейски държави, поради липсата на еманципаторското влияние на дълга буржоазна традиция в българската история.
Франкфуртер Алгемайне Зонтагсцайтунг, който пише за Международното туристическо изложение в Берлин, отбелязва, че българите запазили своя жизнерадостен вид дори и след като станало известно, че един анти-български роман е отличен с наградата на Лайпциг. След цитати от произведението "Апостолов", сред които и емблематичният: "Писна ни от България още преди да сме я опознали", авторът се пита, дали българите в Хале 3.2 на туристическото изложение знаят за този вид реклама.
За туризъм става дума и в кратка информация на Берлинер Цайтунг, където се представят пътувания в чужбина. Туроператорът Томас Кук имал вече и онлайн-портал със специални оферти за абитуриенти и младежи, които да са по джоба им. Изданието пише, че новата модна дестинация тук е България. Една седмица на Златни пясъци в стая за трима и със закуска можела да се резервира срещу 284 евро на човек.
За това, че има хотели по българското Черноморие, станали известни с ексцесивни алкохолни веселия на германски младежи, става ясно от информация на портала Алгой Инлайн. Нейният замисъл е всъщност да предупреди онези, които резервират хотели в интернет, винаги да обръщат внимание на рецензиите на други гости на хотела, пребивавали вече там. В тази връзка се цитира една подобна оценка за хотел в България, която гласи "Пиянство и празнуване до откат".
Списание Шпигел предлага статия за трудовата миграция в Европа. "Едно време бяха силно търсени, сега се оказаха вече ненужни" - пише списанието и отбелязва, че западноевропейските държави не щадят средства и усилия да се отърват от привличаните до скоро трудови мигранти. Дава се за пример Испания, която до скоро търсела да наеме помощна работна ръка за брането на плодове и зеленчуци, както и за строителството или хотелиерството си, включително и от България.
Според автора Тилман Краузе Левичаров е убедителна победителка. Тя печели в оспорвана конкуренция с останалите петима в късата листа в категорията "Белетристика". Сред тях е Вилхелм Генацино, който с кратките си романи отдавна е сред най-проницателните критици на нашето проникнато от материализъм и кариеризъм време. Още едно от имената определено е затруднило журито - Даниел Келман, с характерните за него езикова брилянтност и безпощадни анализи.
Концепцията за произход е поставена под въпрос
Но журито отдава предпочитанията си на грандиозния роман "Апостолов" на Сибиле Левичаров, изпълнявайки при това ангажимента за обезщетение на една авторка, неразглезена до момента с литературни награди, за разлика от Генацино и Келман.
Журито се произнася в полза на родената през 1954-та в Щутгарт Левичаров, дъщеря на швабка и българин. Тя действително е от Щутгарт, но избира да живее в културната метрополия Берлин. И сега в "Апостолов" поставя под въпрос концепциите за произход, нация и родина, стремейки се да преодолее тесногръдото разбиране на тези понятия.
Героинята на Левичаров обикаля из днешна България, плюейки жлъч и отрова срещу безутешността на цивилизация, която е изгубила хуманното в идеологии и тоталитаризъм и така се разминава както с ангелите, така и с божествената искра в човека, когато Сибиле Левичаров по този начин възпява в "Апостолов" човешкото достойнство.
Омразата като бляскав фойерверк
Това е по-важно от разчистването на сметките с България и с бащата, отнел живота си - нещо, което някои критици подчертават особено интензивно.
Решението в полза на Сибиле Левичаров обаче е преди всичко решение в полза на една авторка, която майсторски борави с литературното изкуство, която знае как да представи големия продуктивен потенциал на омразата като бляскав фойерверк и така се откроява от посредствеността на останалите.
"Наградата на Лайпцигското изложение на книгата в категорията белетристика получава Сибиле Левичаров." Аплодисменти за тазгодишната победителка Сибиле Левичаров /Левичароф/. Родена е през 1954 година в Щутгарт. Баща й е българин. В новия й роман "Апостолов" се разказва за две сестри, които заминават за Бъгария, за да върнат тленните останки на починалия им баща в старата му родина.
Доста хаплива и иронична разплата
Литературната критичка Ина Хартвиг в лаудациото си: "Не може и да става дума за тъга в този виртуозен роман на Сибиле Левичаров, честващ липсата на пиетет с почти светотатствен хумор".
За нагарадата бяха номинирани и Даниел Келман, Юлия Шох, Вилхелм Генацино, Райнхард Иргл и Андреас Майер. Това са все небезизвестни автори, които междувременно принадлежат не толкова към младото, колкото към средното поколение. Това е и особеното на Лайпцигската награда. Тя се опитва да избира измежду творци, които са сравними както по възраст, така и по литературен стил. С други думи - големите имена на немската класика като Гюнтер Грас, Мартин Валзер или Криста Волф не участват в предварителния подбор за наградата.
Наградата на Лайпцигския панаир на книгата не е така прочута, както наградата на Франкфуртското изложение. Въпреки това тя играе важна роля, включително и поради това, че се връчва през пролетта и по този начин обръща внимание и на издания, които не попадат в полезрението на Франкфуртското изложение през есента - поради датата на издаването им.
Награда и за преводни творби
Освен това в Лайпциг се награждават не само романи на германски автори, а и преводни творби. По този начин се зачита една творческа работа, която често остава в сянка, и която е относително зле платена. При това успехът на една книга зависи до голяма степен от качеството на превода.
Кои са критериите за наградата на книжното изложение в Лайпциг, разяснява Улрих Грайнер, член на журито:
"Наградата за превод се различава от останалите по това, че оценяваме постиженията на преводача, в зависимост от трудността на изходния текст. Така е например с новия превод на "Дон Кихот" на Сервантес."
Преводачката на "Дон Кихот" Сузане Ланге все пак не успя да грабне наградата. Но и в тази категория важи едно - номинацията сама по себе си е знак за качество.
Още:
1 Март 2009
Бел. ред. - Настоящата рецензия пускаме по повод интервюто в “Тагесшпигел” с германската писателка от български произход Сибиле Левичароф (виж тук), което предизвика спорове сред читателите на e-vestnik и отговора на Златко Енев, дългогодишен емигрант в Германия, писател и редактор на българското онлайн издание “Либерален преглед”, заради нелицеприятните думи, изречени от нея за България.
Карл-Маркус Гаус
Румен Апостолоф е елегантен българин, чиято задача в романа, който по странен начин носи неговото име, е да шофира две сестри-германки из родината на техния отдавна починал баща и да ухажва по-възрастната от двете. Инак той няма нищо за казване в наречения на него роман, състоящ се от езиково-могъщите словоизлияния на по-младата сестра, наблюдаваща България от задната седалка на колата и посипваща живота наоколо с тиради, чиято изкусна злоба просто няма равна на себе си. Заглавието при всички случаи е напълно неподходящо за романа и ако бихте попитали мен, то аз бих предложил вместо него следното: „Томас Бернхард пътува за България и се радва, че всичко е много по-гадно, отколкото той си го е представял”.
Именно чистата мизантропия позволява на родената през 1954 в Щутгарт като дъщеря на български емигрант Сибиле Левичароф да създава великолепни страници и цял един роман, който просто блести от остроумна злоба. Разбира се, човек започва да се пита още след първите, изключително забавни глави, дали някой може да се доближава до една чужда страна по начина, по който го прави разказвачката – с поглед, изпълнен с погнуса, който забелязва само лошото; с едно вътрешно отвращение, което се отнася буквално до всичко, което се осмелява да се покаже в България като българско. Във всеки случай Левичароф пише за България не за да отдаде справедливото на една непозната страна, а за да издаде присъда над една България, която тя познава прекалено добре: нейния мъртъв баща. Българският Roadmovie, колкото и развлекателен, суверенен и остроумен да изглежда, е преди всичко една книга на омразата, отправена срещу цяла България, защото нейният реален обект, един-единствен българин, вече е недостижим.
Но какво толкова ужасно е извършил бащата, който бива обвиняван с такъв езиков финес и истинско богатство от неочаквани словесни поврати? Той не е злоупотребил с дъщерята, не е биел майката, дори „при алкохола баща ни си оставаше умерен“, гласът му е бил най-красивият в мъжкия хор на Щутгарт, а жените са го намирали много привлекателен, без той да изневерява. След 250 страници безпощадна омраза става ясно, че този баща е имал само един, но затова пък непростим, недостатък: той е бил неизлечимо тъжен човек и е изоставил жена и деца по най-позорен начин, като – той, уважаваният човек и обожаваният от пациентките си гинеколог – се е обесил на 43 години. За всичко това Сибиле Левичароф – която в различни интервюта едновременно подчертава и игриво отрича автобиографичния произход на романа – сега си връща тъпкано на страната, от която той произхожда.
Най-отвратителният език на света
Какво става с Черноморското крайбрежие? „Задръстено, повредено, оплескано! Пепелявото море – ошушкано до последната риба. Българското ядене? Един буламач, удавен в лошо олио. Българското изкуство от 20 век? Отвратително, при това без каквито и да било изключения. Архитектурата от 19 век? Престъпление! Тъжно, но вярно – българският език ни се струва най-отвратителният на този свят. Такъв един възмек, тъпо пльокащ език, устни бомбички, които не могат да се възпламенят.“ При всички тези уравновесени преценки не трябва да се пропуска и това, че разказвачката ги дължи на своето най-близко семейно обкръжение: „Нека отбележим, че нашият баща беше един типичен българин.“ Точка.
Но всичко по реда си. През 1945 в Щутгарт се появяват 20 българи, отломки от войната, бегълци от оформящата се комунистическа държавна власт, между тях един поп, една-единствена жена и един меланхолично гледащ мъж, който става баща на двете сестри, които сега са шофирани из България. Както нерядко се случва с разпилени групи от емигранти, при щутгартските българи става дума за един насъбран от случайността куп хора, които нямат почти нищо общо едни с други – освен все по-сантименталните си спомени – и които въпреки това никога не се разделят напълно. По време на вечери, посветени на родината, съдбата на безродниците бива превръщана в ритуал на малката общност, а хора, които инак никога не биха сключили приятелство в немското следвоенно общество – един лекар, един градинар, помощен работник, богаташ от бизнеса с внос-износ и притежател на публичен дом – остават завинаги свързани едни с други в общността на емигрантите.
Сибиле Левичароф описва дребните интриги и големите илюзии на усърдните щутгартски българи с познавачески сарказъм. Много от тия неща ми напомнят за една друга група от имигранти – дунавските шваби от Залцбург, в чиито кръгове съм израсъл и които, вероятно, защото и самите те идеха от Балканите, имаха съдба, много подобна на онази на българите в швабския Щутгарт.
Своето обширно движение романът дължи на една безумна начална измислица. Най-далеч от всички щутгартски българи е стигнал един подозрителен бизнесмен на име Табакоф, който е заминал за Америка и сега, след като българите в Щутгарт вече са починали, се е завърнал обратно с едно прелюбопитно хрумване. Обратно в родината иска той да пренесе някогашните си другари. „Разпилени лежаха българите, къде като пресни, къде като прастари трупове из щутгартските гробища и очевидно бяха чакали само Табакоф, който да се заеме с тях. Той, последният от щутгартския български съюз, беше дошъл, за да събере останките им и да ги пренесе в София.“ В тринадесет украсени с немското и българско знаме лимузини той решава да пренесе костите им в българската родина. Един странен конвой, в който децата и вдовиците на увековечените седят в луксозни автомобили, а костите биват пренасяни в две специални катафалки, се носи за сметка на Табакоф от Щутгарт към София, през цяла Европа. Разбира се, това „триумфално шествие“ скоро се превръща в пародия на едно образователно европейско пътуване.
Виж целия текст в сп. “Либерален преглед”
Read more...28 Февруари 2009
Бел. ред. - Настоящата статия пускаме по повод интервюто в “Тагесшпигел” с германската писателка от български произход Сибиле Левичароф (виж тук), което предизвика спорове сред читателите и на e-vestnik заради нелицеприятните думи, изречени от нея за България. Авторът Златко Енев е дългогодишен емигрант в Германия, писател и редактор на българското онлайн издание “Либерален преглед”.
За непоносимата лекота на омразата
Пристъпих в луксозната зала със – за щастие вече познатото – усещане, че имам привилегията да се докосна до нещо истински култивирано, цивилизацията в нейното най-малко престорено амплоа, възвисяващият глас на литературата, такива неща. Не се шегувам, нито пък мисля, че преувеличавам – „Литературният Колоквиум“ в Берлин е място, добре познато сред познавачите с малко нескромното, но пък добре заслужено определение, което се намира на собствената му уебстраница: „Един от нервните центрове на цялата немскоезична литература“.
Вижте, ще захвърля тук брокатените думи, защото по някое време просто ми додява от тях. С две думи: мястото е страхотно, елегантно и стилно колкото могат да го позволят (почти безкрайно) многото пари и културната традиция (още по-безкрайно дълга, гледана през моите български очи), за която се говори, че все още съставлява около седемдесет процента от курикулумите на повечето елитни университети по света. Накратко: най-доброто от Германия. Място за преклонение и размисъл, място за освобождаване от тегоби, място за поклонение. Храм.
Идвах с доста определена, макар и неясно дали изпълнима, цел: исках да се запозная с авторката, която имаше привилегията да представя днес тук последния си роман, Сибиле Левичароф (на немски името се произнася „зюбиле“, което ме кара да си мисля за зюмбюли, пролет и много други, все приятни, миришещи на младост и свежест, неща). Бях прочел предния ден интервюто й в един от местните берлински вестници, бях останал леко озадачен от липсата на така обичайната за немците политически оцветена коректност, която почти никога не им позволява да кажат нещо лошо за Другите – нали Вина носят, хич не им е лесно, горките. Бях дори потиснал – без особени усилия, както винаги – лекото смущение, възникващо сякаш по неизбежност, когато някой започне да говори директен текст за родината ми, в резултат на което в края на краищата почти винаги се стига до някакви неприятни асоциации – я кенеф ще излезе, я нещо подобно… Свикнал съм да не се обиждам лесно, вече от много години насам. Казано накратко: аз гледам на себе си като на професионален Българин. Не само между другото.
Но този път беше малко по-различно. Дамата ме озадачаваше по един много гъделичкащ начин – а когато по този начин те озадачава една жена… Ужасно ми се искаше да се опитам да надникна под повърхността на презрението, дори омразата, които тя изобщо не се опитваше да прикрива. Защо точно нас, миличко? Да, виждам, че носиш българско име, мога да предположа, че зад всичко това се крие нещо лично, но готова ли си да говориш за него и без лак и лустро, готова ли си да ми кажеш за какво всъщност става дума? Готова ли си да се отвориш?
Не ще и дума, всичко това бяха вътрешни монолози без особени претенции за каквато и да било реализация. Никой човек не говори за такива неща лесно, аз не съм репортер, нито дори журналист, а Колоквиумът и без това всеки път е препълнен до тавана… Разчитах донякъде на факта, че Сибиле живее в Берлин, тоест теоретически би било възможно да се уговори среща, да се започне някакъв по-сериозен разговор, м-да… Теоретически.
Реалността, разбира се, започна да тропа по стъкларията ми далеч по-рано, отколкото си го желаех. Обади ми се Кристиан – моят немски приятел-фотограф, който е далеч по-обидчив от мен, когато стане дума за България. Наруга той Сибилата, без много-много увъртания, след което ми каза и най-важното: бащата-българин се е самоубил (или напуснал семейството, не знам кое точно), когато малката е била още на десет години. Това вече звучеше като прекалено директно обяснение, така че в първия момент аз се опитах да го игнорирам: някак прекалено елементарно ставаше всичко, цялата моя кула, градяща се на допускания за сложни, дълбинни преживявания, свързани с подтискащата сянка на един мрачен, може би все още жив, балкански деспот, рухваше начаса и нещата се свеждаха до най-обикновена омраза: омразата срещу онзи, който е отказал да се превърне в част от нормалността, в част от порядъчната и усърдна, швабска Германия… Не че това би било по-малко интересно за един читател, който никога не е живял тук. Но за мен? Впрочем, добрата стопанка и с лъжица преде – и така аз взех градския влак и се запътих към Ванзее без по-нататъшни умувания. Let the music do the talkin’. Това винаги е най-мъдрото решение.
Купих книгата веднага след като пристъпих в Колоквиума – и тук ме очакваше първата малка изненада: на гърба на безумно луксозното томче (а и как ли иначе – „Зуркамп“!) аз открих факсимиле на стар български паспорт, от който гледа красив млад човек, плюс печат, на който ясно се чете „околийско управление Пазарджикъ“, плюс гербова марка от 1940 г. Нещата започваха да придобиват все по-ясни – и все по-неприятни за мен, очертания. Лека-полека аз започвах да изпитвам към добрата Сибила истинска неприязън. Аз – професионалният българин? Хм, това е всичко друго, но не и професионално. Остави страстите за други, момче. Твоята работа е да наблюдаваш. Да наблюдаваш и да регистрираш. За страстите си има други хора.
А след това тя започна да говори. И да чете. И да разменя безумно остроумни и безумно култивирани забележки с двамата си събеседници – стари кучета от литературната гилдия, хора, чиято работа е да им тече мед от устата (или гликоза, по липса на мед, да речем). При което аз изпадах все по-здраво и по-здраво в плен на собствената си, вече напълно оформена, конструкция.
Добре, нека започнем по ред. Първо, що е Швабия? Самият аз трябва да призная, че познанията ми са ярко оцветени от същите шаблони, които карат Давид Черни да вижда в тоалетните най-запомнящия се детайл от българското преживяване. Швабия, в известен смисъл, е онова, за което светът си мисли, когато произнася думичката „Германия“. Богатство, пиетизъм, ред – и най-високият брой на душевноболни в цялата страна. Това не е шегичка – добрата Сибила го каза сама.
Представете си сега един българин, който попада в това гнезденце на щастието: свекърва му има единайсет братя и сестри, всички от които имат по още толкова чеда, все горди и непоклатими носители на немската порядъчност и усърдие. Самият той, така както го описва дъщеря му, започва постепенно да чезне и вехне, превръща се в мизантроп, който прекарва цели дни, заключен в стаята си, откъдето се носи мирис на мухъл, като в „Психо“. Откъснат напълно от една родина, затънала в ускореното изграждане на най-щастливия кенеф на света, откъснат от всичко, което някога му е било скъпо, родно, мило … Ех, душо, душо! Докато накрая сам слага край на всичко. И тази лустросана кокошка го е намразила – точно затова? Защото е отказал да се претопи? Защото е предпочел да угаси светлината, вместо да гори с равномерния немски блясък, поддържан с всички трикове на прочутата протестантска етика (впрочем, ония там долу май са католици, знам ли ги?) Защото й е отнел бащата, с когото би могла да се гордее, вместо да се срамува от самоубиеца, от този така непоносим Schwächling?
Оттук нататък за мен всичко беше ясно – предполагам, също толкова ясно, колкото е ясна България на милата Сибила – но тънкостите на дипломацията и политическата коректност вече бяха престанали да ме интересуват. Признавам, че по едно време даже се изцепих доста здраво с едно нашенско „твойта м…“ (докато хората ръкопляскаха, де). От професионализма ми не беше останала нито следа.
И тук вече се появи по-сложният проблем. Вижте, както мнозина от вас, така и аз нерядко се питам каква ли, по дяволите, е позата, позицията, умонагласата – наречете го както щете – която ние, българите, би трябвало да заемем и удържаме, когато се изправим пред Европа? Пред тази убийствено превъзходна, цивилизована, иронична, изпълнена с презрение, бърчеща нос общност, в която нашето място си остава също толкова неясно, колкото винаги е било, поне през последните 1300 и кусур години. Какво да правим, Господи? Как да спасим достойнството си, без същевременно да се унижаваме и ненужно раболепничим? Как да им покажем, че и ние се смеем, когато ни гъделичкат, или че кървим, когато ни убодат? Как, Господи?
Моят личен отговор може и да не ви свърши много работа, но той гласи така: просто трябва да я любим, това е всичко. Не да я обичаме, а да я любим – в най-директния смисъл на тази толкова хубава българска дума, с всичките му страстни конотации, с всичките му изрази на мъжка или женска сила, напористост, издръжливост, мощ. При това, забележете, аз нямам пред вид любенето, което българските жрици на любовта така или иначе носят из Европа от години насам. Тия момичета работят, а аз говоря за любов, мили мои. Не е нужно това да става в реалността – любовта и любенето, както всеки от нас знае, оказват своето магическо въздействие дори и когато не са нищо повече от силни и самоуверени фантазии. Те може и никога да не бъдат реализирани – но един човек, способен да люби истински, никога не може да стане обект на презрение и насмешка. Силата на тази емоция е прекалено голяма, за да допусне нещо такова.
И така, аз затварям очи и започвам да любя милата Сибила. Прониквам в нея бавно и внимателно, изучавайки всяка гънка на замръзналото от омраза лоно с любопитството, вниманието и нежността на истински, страстно любещия. Покривам я с жегата на страстта си, заглушавам стенанията й с целувки, не й позволявам да си поеме въздух, стопявам я, в най-директния смисъл на тази дума. Няма по-голяма сила от любовта, която познава себе си – в сравнение с нея омразата е само мимолетно избухване на вулкан, сравнено с могъщо морско течение. И така омразата на Сибила – омразата на едно нещастно, ако и безкрайно култивирано, дете – се стопява по неизбежност, сега тук вече властва любовта, снеговете се топят, слънцето се задържа все по-дълго на небосклона, а откъм горите се носят птичи песни – и те предвестници на свежест, новост, възкресение …
Аз те любя, Сибила! Усещаш ли колко по-различен изведнъж е станал светът?
Е, сега вече мога и да прочета книгата ти, без да се почувствам принизен и смазан от всеки пасаж, който навира в очите ми някаква грозна реалност. Без да скимтя от срам, защото принадлежа към нещо, пред което ти повдигаш до носа си кърпичка. Без да се чувствам застрашен от омраза, слабост, себеунижение. Аз умея да любя, Сибила! И дори ако това е единственото, което мога, то все пак е достатъчно, за да стопи твоята омраза, твоето презрение, твоята слепота! Разбираш ли това, моя мила, моя скъпа, моя най-свидна гургулице? Или ще ми кажеш, че е по-добре, когато не говоря толкова много?
———————————-
* Заглавието е на редакцията
Read more...26 Февруари 2009
Сибила Левичароф е известна немска писателка от български произход. Тя е родена в Германия и живее в Берлин. Първият й роман “Понг” печели престижната награда “Ингеборг Бахман”. Авторка е на още два романа, радиопиеси, есета и др. Тя говори пред в. “Тагесшпигел” за съдбата на родината на баща й и за подробностите и детайлите, стоящи в основата на новия й роман със заглавие “Апостолоф”.
- Госпожо Левичароф, в новия ви оценен високо от критиката роман “Апостолоф” една жена от Щутгарт разказва за пътуването си до България, родината на нейните предци. Вие живеете в Берлин, но сте родена в Щутгарт-Дагерлох и все още имате роднини в България. Някаква случайност?
- Разбира се, че не. По време на детството си много често съм била на гости при роднините в България. Но стимулът за написването на книгата дойде от Фондация “Роберт Бош” в Щутгарт, която има сериозни ангажименти в Източна Европа и одобри стипендия за моя литературен български проект. Освен това баща, ми който е български имигрант, пристигнал в Германия като лекар и упражнявал професията си в Щутгарт тъкмо в болницата “Роберт Бош”. Името Бош за нас е като име на семеен светец. За мен самата то е като знак на съдбата.
- Колко близки сте с роднините там?
- Много близки, там живеят сестрата на баща ми и няколко братовчеди и братовчедки.
- Говорите ли български?
- Нито дума. Затова посветих романа си “Апостолоф” на един от моите братовчеди, който отдавна живее в Германия и ме придружаваше като преводач.
- Макар че говорите чрез устата на героя си разказвач, вие казвате директно и откровено вашата истина за България. За вас това е една напълно опустошена от посткомунизма и мафията страна, макар от 2007 г. да е член на ЕС….
- При последното ми пътуване действително бях дълбоко стресната от
разрухата и отблъскващата действителност. Не говоря за очевидната бедност на хората. Виждала съм и много по-бедни страни, дълги години съм живяла в Латинска Америка и въпреки това такова нещо не съм срещала другаде. България е страна, която почти не е пострадала от разрушенията на войната. Но след 1945 г. най-напред при определено сталинистката диктатура та и до днес, при вече първично капиталистическите условия, продължава един упадък, който е унищожил почти всичко от красотата, която някога е имала България.
- Имате предвид като архитектура?
- С това започва всичко, но не става въпрос само за външна грозота. Бруталните и отблъскващи циментови панелни блокове дори отвътре са напълно занемарени, всичко е мухлясало, гъбясало, вонящо, катастрофа в санитарно отношение. Нормалните туристи или наблюдателите на ЕС почти не забелязват това, но аз се сблъсках с него навсякъде. Повечето българи, ако не принадлежат към малката прослойка на мафиозните новобогаташи и корумпирани парвенюта, живеят при отвратителни условия, които тук, в Западна Европа, дори не можем да си представим. Да затвориш хората да живеят в такива условия говори за невероятно презрение към техния живот и съдба.
- Това звучи повече като нещо присъщо повече на Румъния, където Чаушеску като феодален фундаменталист унищожаваше народа си, оставяйки го зъзне в неотоплени бетонни блокове, а след това превърна старите села в колхози от бетон и стомана…
- Същото се случи и в България. Само с тази разлика, че тук това не бе така системно, бе лишено от прекалена идеологическа шумотевица и поради това остана по-незабелязано от Запада. Дългогодишният български комунистически диктатор Живков бе един по-скоро прикрит човек. А България, бе една страна с по-скоро селски и дребно градски облик, с чудно красиви градове като Пловдив или Варна на Черно море.
В Пловдив все още могат да се видят останките от стария град и може да се добие представа как е изглеждало това място в миналото: архитектура на художествените каменни орнаменти и на богато инкрустираните дървени балкони. Те са свидетелство за богата и жизнена култура, в която османското наследство се преплита с православното. Всичко това вече е почти изчезнало, с изключение на няколко чудесни манастира, които все още продължават да привличат много туристи.
- Наистина ли условията на живот почти не са се изменили след промените от 1989 – 1990 г.?
- Ако това би могло да се нарече “промяна”, то повечето жилища в бетонните блокове вече са частни? Но в тях липсват вътрешни структури, няма функциониращи домсъвети, а повечето от обитателите не разполагат с необходимите средства, за да санират жилищата си. Затова дори по-новите сгради бързо започват да запада. На много места асансьорите не работят или постоянно се нуждаят от ремонт, възрастните и немощни хора, които живеят да речем на седмия етаж, се превръщат в затворници в собствените си домове, защото не могат да излязат навън. Паянтовите шперплатови врати са подсилени с някакви емблеми на охранителни фирми, а зад тях старите хора живеят в постоянен страх и мизерия.
- Това се отнася и за вашите роднини, така ли?
- Разбира се, те никога не са били част от никаква номенклатура и онези, които не са заминали на Запад, не се чувстват никак добре. Попаднах на някакви занаятчии, които трябваше да поправят нещо дребно. Те дори и това не могат, защото вече не знаят как. Комунизмът, който залагаше най-вече на тежката индустрия, просто задуши дребната градска буржоазия и средната класа.
- Говорите като бивша бунтовна издънка на средната класа, която някога се възхищаваше на Роза Люксембург и Лео Троцки…..
- Това е било много отдавна и не почива да никакъв жизнен опит. Но днес се вижда, че сега, след комунизма, България наследи най-ужасяващия, най-примитивния, лишен от всякакви буржоазни ценности и държавно-правни традиции капитализъм. Там може да се натъкнете на порнография, проституция и неприлична гнусотия във всякакви варианти. Дори новите хотели по Черноморието демонстрират посткомунизма само откъм най-отвратителната, най-вулгарно кичозната и долнопробна страна. Навсякъде може да се наблюдава малката прослойка на облажилите се от това хора, които изобщо не се крият зад тъмните си очила и бронирани коли и напълно безсрамно парадират, че за тях не важат правилата на уличното движение и законите, защото те предварително са платили на полицията.
- България някога бе известна като страната на социалистически златни плажове, тежките червени вина и дивните природни красоти?
- Планините и природата все още са се запазили, защото България не е така гъсто населена. Но черноморското крайбрежие се е превърнало в кошмар. Въпреки всички проблеми, които възникнаха след 1989 г. в Чехия и Унгария, в Прага и Будапеща се бе съхранила, макар и в някаква минимална степен, старата буржоазна култура. В България тя не е съществувала и дори и в София не съществува.
Когато през 1990 г. правих филм в Будапеща с режисьора Дьорд Табори, той ми разказа как се върнал в родното си място и попитал един шофьор на такси: ”Как ти се вижда сега свободата?” А той му отвърнал: “Страхотно, вече имаме порнография и антисемитизъм” (смее се). Това се отнася и за България. Макар че страната през Втората световна война е била съюзник на Германия, хората не са допуснали изселване на своите еврейски сънародници, като унгарците или румънците. Това е една славна страница от историята на България. Въпреки някои недоразумения, българите живеят без проблеми и с турското население. Но наскоро гледах по телевизията един български радикален политик, който открито говореше, че циганите и евреите трябва да бъдат направени на сапун.
- Сериозно?
- Да, има го документирано.
- В Брюксел продължават дискусите дали България и Румъния не са били допуснати прекалено рано до ЕС с оглед на нивото на корупцията и липсата на правова държава?
- Това наистина е отворен въпрос и аз ще ви отговоря не като журналист или политолог, а като шокиран наблюдател. Не мога да правя сравнение и с другите държави от Прибалтика да речем и дори с Украйна. Но дори и в случая с толкова малтретираната и отчасти отново превзета от старите кадри Румъния може да се забележи някаква разлика. Там се забелязват следи от хабсбургското, австро-унгарското наследство, например в Сибиу или в Трансилвания, където и днес Западът инвестира щедро и където старите градове са основно реставрирани.
В България никъде не може да откриете такъв град или такъв регион, където да видите събудена за нов живот икономическа и културна среда. Дори православната църква в България е ангажирана повече със самата себе си и не се ангажира открито с по-голяма социална отговорност.
- Вие се оплаквате от липса на цивилизованост. По време на пътуването си нямахте ли контакти с български интелектуалци и творци? Или всички таланливи хора са на запад като Кристо и Димитър Гочев?
- Разбира се, че и в България има хора, които преодоляват мизерията, които се борят с мизерията, отделни некорумпирани политици или честни юристи. Даже и творци. Но те са лишени от базата, от фундамента, върху който да градят нещо позитивно. Всъщност умишлено не съм търсила срещи с творци и писатели по време на пътуването си. Семейството ми беше напълно достатъчно!
Read more...
Публикации
Всички коментари
© Blogger template Webnolia by Ourblogtemplates.com 2009
Back to TOP
