Спорният "Апостолов" скоро и в Македония !
>> сряда, 17 март 2010 г.
Спорният "Апостолов" скоро и в Македония !
|
Спорният "Апостолов" скоро и в Македония !
Read more...
Спорният "Апостолов" скоро и в Македония !
Read more...
Левичаров - заклинателката !
>> четвъртък, 10 декември 2009 г.
Левичаров - заклинателката !
Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Сибиле Левичаров
Тя чете като строга учителка по немски, за която не се знае точно на какво смята да даде оценка - на собствения си текст или на способността на публиката да слуша. "Румен Апостолов" - се казва в книгата на Сибиле Левичаров, "би искал да ни покаже съкровищата на България. Но ние със сестра ми знаем добре, че тези съкровища съществуват само в българските мозъци."
Думи, бълващи отрова
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Левичаров продължава да жъне лаври за романа си
Апостолов е шофьор на такси, който разкарва из България разказвачката и сестра й. И докато едната сестра е отстъпчива и по-примирена, другата е виртуоз на заклеймяването. С отровното си красноречие тя не прощава нито на ненавиждания от нея баща, отнел живота си, нито на днешна България: "Думата България стига, тя е дразнеща, предизвиква пристъп на ненавист, който е в състояние на секундата да заглуши всеки разум". Омразата към бащата и омразата към страната са преплетени и се поддържат настойчиво. България? Бащата? Затворен кръг.
Бащата е същият като почерка си - "изцяло зацапана личност", българският език е "най-отвратителният в света". Да слушаш Сибиле Левичаров е лютиво наслаждение. Подобно на героите на Томас Бернхард нейната разказвачка е майсторка на проклинането. Сибиле Левичаров описва клетвите на своята героиня като възбуждащо дърдорене, затова присъства и по-кротката сестра. "Въпреки всички вербални атаки читателят ще си състави по-добра представа за бащата, сигурна съм в това" - казва Левичаров.
Българите - обсебени от депресивна отвратителност
И днешна България не се изплъзва от атаките на авторката. Тя посочва, че комунизмът е предизвикал "невероятно унищожителна, отвратителна мизерия". Както и - че в България господства депресивната отвратителност, обсебила хората.
Подобна решителност не прозвучава често в Германия - особено от страна на политиците, които 20 години след падането на Стената с оглед на гласоподавателите на изток още не са сигурни каква оценка да бъде дадена на комунистическия режим. За Сибиле Левичаров отговорът е ясен: комунизмът беше катастрофа, която съсипа България така, че да не може да се изправи отново на крака. Ако България бе пощадена от комунизма, можеше днес да е страна поне толкова хубава, колкото Франция - казва Левичаров.
DW
Не се вълнувам от критика, написана на език,който изобщо не разбирам !
>> сряда, 9 декември 2009 г.
>>>
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Левичаров: Не се вълнувам от критика, написана на език, който изобщо не разбирам Suedkurier.de помества статия за нашумялата германска писателка от български произход Сибиле Левичаров. Поводът е нейно четене в град Фридрихсхафен. От романа й "Апостолов" авторът на публикацията Харалд Руперт цитира следното изречение: "Румен Апостолов иска да ни покаже съкровищата на България. Сестра ми и аз обаче знаем по-добре, че тези съкровища съществуват само в българските мозъци". Накрая Сибиле Левичаров казва, че не вижда причина да се притеснява заради гневните реакции в българските медии: "Тези вълнения ме подминават, тъй като изобщо не знам български", отсича Левичаров.
http://booksbgtimes.blogspot.com Read more...
"Писна ни от България,още преди да сме я опознали" !
"Писна ни от България, още преди да сме я опознали" !
Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: България през погледа на другите
Добрата новина гласи: България става все по-видима в Германия, и то през литературата. Само за една седмица четирима съвременни германски писатели по един или друг начин подсетиха публиката си за този доскоро почти мъртъв ъгъл в германското литературно огледало за обратно виждане.
Лошата новина едва ли ще изненада някого: поне ако се съди по медийните коментари и рецензиите, тези литературни рефлексии не са (казано предпазливо) особено благоприятни за България.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Български импресии
Огърлица от клишета
„Писна ни от България, още преди да сме я опознали истински”, констатира разказвачката в новия роман на Сибиле Левичаров „Апостолов”. Самокритичното предихание в това изречение съвсем не е за пренебрегване, остава си обаче и основното му съобщение: в България не е особено интересно.
Сивкавото ретро-очарование на доскорошния социализъм, безпочвено ентусиазираните патриотични тиради на българския шофьор (това е Апостолов от заглавието), отегчителното Черноморие, луксозният живот на кръвожаден мафиот – в огърлицата от клишета просто няма празно място.
Както отбелязва един от рецензентите: „Пътеписът се превръща в обругаване на страната, което не е и особено изненадващо, като се има предвид съмнителната репутация на новата членка на ЕС.” И все пак, романът на Сибиле Левичаров (родена в Германия, с баща българин) очевидно не е само това. Критиците щедро го хвалят заради изненадващите подмоли, мощния език, хапливостта и остроумието, включително и заради тънката самоирония на разказвачката, станала доброволна жертва на клишетата.
Друга нашумяла авторка също се вписа с новия си роман сред кандидатите за слава тази пролет: Юли Це. Вярно, в нейната антиутопия „Корпус деликти” не става дума за България, но едно от предишните й произведения беше нещо като пътепис, въртящ се около мечките в Белица. В България активната защитничка на животните също беше видяла онова, което виждат повечето приходящи: панелите, лошите пътища, изпокрадените табели, циганите-мечкари. (Да споменаваме ли пак клишетата?)
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: България - обект на писателски фантазии?
Мисловна проекция на България
Андреас Майер пък (и неговият нов роман „Сансуси” е сред събитията в момента) си е измислил български персонаж в германска среда. Григорий (Григорий?) Начев е леко смахнат и православно обсебен бежанец, изградил параклис в подземията на двореца Сансуси и станал неволен участник в мрачни интриги. Както разбираме от рецензиите, и тук си имаме работа с някаква мисловна проекция на „България” – такава, каквато си я e изфантазирал авторът в образа на объркания Начев. Клишета, фантазии и предразсъдъци за България – за тях пише и Фалко Хенинг, берлински автор, прекарал наскоро два месеца в страната.
Какво е общото между споменатите книги и автори? Очевидно именно клишетата и предразсъдъците, нагласата на пишещите да виждат онова, което очакват и което искат да видят в България. Макар че и това все е нещо. Ще чакаме следващи книги - по-диференцираният поглед неизбежно ще се появи.
„България, това е саморазрухата“ (интервю в Тагесшпигел от 25 февруари 2009)
Sibylle Lewitscharoff
''Bulgarien, das ist die Selbstzerstörung''
Die in Berlin lebende Autorin Sibylle Lewitscharoff sprach mit dem Tagesspiegel über das Land ihres Vaters und die Hintergründe ihres Romans „Apostoloff“. Eine Abrechnung. 
Hoch den gelben Wagen. Bulgarien ist für Abwrackprämien ein weites Feld. Foto: picture-alliance
Frau Lewitscharoff, in Ihrem neuen, vielgelobten Roman „Apostoloff“ erzählt eine Frau aus Stuttgart-Degerloch von einer abgründigen Reise nach Bulgarien, ins Land ihrer Vorfahren. Sie leben in Berlin, stammen aus Stuttgart-Degerloch und haben noch Familie in Bulgarien. Ein Zufall?
Natürlich nicht. Ich war seit meiner Kindheit zwar öfter bei Verwandten in Bulgarien. Aber der Anstoß kam von der Robert-Bosch-Stiftung in Stuttgart, die sich in Osteuropa stark engagiert und mir ein Stipendium für ein literarisches Bulgarienprojekt bewilligte. Hinzu kam, dass mein Vater als von Bulgarien nach Deutschland emigrierter Arzt seine erste Anstellung in Stuttgart am Robert-Bosch-Krankenhaus bekam. Bosch ist für uns der Name eines Familienheiligen. Das erschien mir als Wink des Schicksals.
Wie nah sind die Verwandten?
Durchaus nah, die Schwester meines Vaters und mehrere Cousinen und Vettern.
Sprechen Sie Bulgarisch?
Kein Wort! Deshalb habe ich „Apostoloff“ einem Vetter gewidmet, der schon lange in Deutschland lebt und mich als Dolmetscher begleitet hat.
Auch wenn Sie durch den Mund einer Erzählerin sprechen, machen Sie aus Ihrem Herzen eine Art offene Mördergrube: Bulgarien, seit 2007 Mitglied der Europäischen Union, ist für Sie ein von Postkommunismus und Mafia völlig verwüstetes Land.
Auf meinen letzten Reisen war ich tatsächlich tief erschrocken über die Verkommenheit und Hässlichkeit. Es geht mir nicht um die offensichtliche Armut. Ich habe schon ärmere Länder gesehen, habe auch lange in Südamerika gelebt, aber nichts hat mich so erschüttert. Bulgarien war ein Land fast ohne Kriegszerstörungen. Nach 1945 hat dann unter der betont stalinistischen Diktatur eine bis heute, unter rohkapitalistischen Vorzeichen anhaltende Verrottung begonnen, die fast alles vernichtet hat, was in Bulgarien an Schönheit einmal da war.
Sie meinen die Architektur?
Damit fängt es an, aber es geht nicht nur um die äußere Hässlichkeit. Die brutal und scheußlich hochgezogenen Zementbauten sind auch innen völlig verwahrlost, alles ist schimmlig, voller Pilzbehänge, stinkend, sanitär katastrophal. Normale Touristen oder EU-Beobachter sehen das kaum, ich habe es überall erlebt. Die meisten Bulgaren, wenn sie nicht zur kleinen Schicht der mafiosen Neureichen und korrupten Parvenüs gehören, leben unter erbarmungswürdigen Bedingungen, die für Westeuropäer unvorstellbar sind. Menschen in solche Bauten einzusperren, zeugt von einer schier unglaublichen Niedertracht.
Das klingt eher nach Rumänien, wo Ceau- sescu als feudaler Fundamentalist sein Volk einst demütigte, es in ungeheizte Wohnblöcke sperrte und alte Dörfer in Kolchosen aus Blech und Beton verwandelte.
Das Gleiche ist in Bulgarien auch geschehen. Nur eben beiläufiger, ohne große ideologische Ankündigung, vom Westen wohl auch unbemerkter. Der jahrzehntelange bulgarische KP-Chef Schiwkoff war ja ein verschlossener Mann. Und Bulgarien war eher ländlich und kleinstädtisch geprägt, von einst bildschönen Städten wie Plovdiv oder Varna am Schwarzen Meer. In Plovdiv kann man Reste der Altstadt noch sehen und kriegt eine Ahnung, was da einmal war: eine Architektur mit kunstvollen Steinornamenten und den reich geschnitzten hölzernen Balkonen – das zeugte von einer Lebenskultur, in der das osmanische Erbe sich mit der christlichen Orthodoxie verbunden hatte. Dies alles ist heute weitgehend verschwunden, bis auf einige wunderbare Klöster, die als Anziehungspunkte für Touristen dienen.
Die Lebensverhältnisse haben sich seit der Wende 1989/90 wirklich kaum geändert?
Wenn man das eine „Wende“ nennen will, dann sind die meisten Wohnungen auch in den Betonblöcken inzwischen Privateigentum. Aber es gibt keine internen Strukturen, keine funktionierende Hausverwaltung, und die einzelnen Bewohner haben nicht die Mittel, irgendwas von Grund auf zu sanieren. Deshalb verfallen selbst Neubauten. Die rostigen Aufzüge fahren nicht, ältere, gebrechliche Menschen, die im siebten Stock wohnen, sind Gefangene, wenn sie niemand rauf- und runterträgt. Die windigen Spanpressplattentüren der Wohnungen sind zugenagelt mit irgendwelchen Wachschutzemblemen, und dahinter zittern die Leute in Furcht und Elend.
So geht es auch Ihren Verwandten?
Natürlich, die gehören bis heute zu keiner Nomenklatura, und denen, die nicht weg in den Westen sind, ergeht es nicht besser. Ich habe dort in den Wohnungen auch Handwerker erlebt, die etwas reparieren sollten. Die können das gar nicht, weil sie nicht mehr wissen, wie. Der Kommunismus in Bulgarien hat auf die längst marode Schwerindustrie gesetzt und den handwerklichen Mittelstand und die schmale Basis des kleinstädtischen Bürgertums weitgehend zerstört.
Sie sprechen als einst rebellische Bürgertochter, die Rosa Luxemburg und Leo Trotzki verehrte.
Das ist lange her und beruhte auf keiner lebensnahen Erfahrung. Aber man sieht jetzt, dass Bulgarien nach dem Kommunismus nur den allerschrecklichsten, primitivsten, von bürgerlichen Tugenden und rechtsstaatlichen Traditionen völlig abgelösten Kapitalismus geerbt hat. Allgegenwärtig sind Pornografie, Prostitution, Obszönität in jeder Variante. Auch die neuen Hotels an der Schwarzmeerküste zeigen den Postkommunismus nur in der hässlichsten, vulgär-kitschigsten, minderwertigsten Weise. Und Sie können die kleine Schicht der Profiteure überall beobachten, weil die sich hinter ihren teuren Sonnenbrillen und den bossigen gepanzerten Autos überhaupt nicht verbergen und voller Unverschämtheit zeigen, dass beispielsweise Verkehrsregeln für sie nicht gelten und sie die Polizei im Zweifel gekauft haben.
Bulgarien galt einmal als Land der sozialistischen Goldküste, der schweren Rotweine und wilden Landschaften.
Gebirge und Natur findet man natürlich, Bulgarien ist ja dünn besiedelt. Aber die Schwarzmeerküste ist ein Albtraum. Trotz aller Probleme, die nach 1989 in der damaligen Tschechoslowakei oder in Ungarn entstanden, es gab in Prag oder Budapest allemal noch einen Rest alter bürgerlicher Kultur. Die gab und gibt es in Bulgarien, auch in Sofia fast gar nicht.
Als ich 1990 mit George Tabori einen Film in Budapest machte, war Tabori erstmals nach der Wende in seine Geburtsstadt zurückgekehrt, und er hat einen Taxifahrer gefragt, wie es denn so sei in der neuen Freiheit. Der ungarische Fahrer antwortete: „Oh, prima. Jetzt haben wir Pornografie und Antisemitismus!“
(Lacht) Das trifft auch in Bulgarien zu. Obwohl die im Zweiten Weltkrieg mit den Deutschen verbündeten Bulgaren, im Unterschied zu den Ungarn oder Rumänen, ihre jüdischen Mitbürger nicht ausgeliefert haben. Das war ein Ruhmesblatt. Man hat sich auch, nachdem viele rausgeekelt wurden, mit der türkischen Minderheit einigermaßen arrangiert. Aber es gab unlängst im bulgarischen Fernsehen einen rechtsradikalen Politiker, der offen propagierte, dass man Juden und Zigeuner zu Seife machen sollte.
Im Ernst?
Ja, das ist verbürgt.
In Brüssel wird angesichts der Korruption und mangelnden Rechtsstaatlichkeit diskutiert, ob man Bulgarien und Rumänien nicht zu früh in die EU aufgenommen hat.
Es ist sicher eine offene Frage, und ich urteile hier nicht als Politologin oder Journalistin, sondern nur als erschütterte Beobachterin. Ich kann das auch nicht mit allen anderen osteuropäischen Ländern und EU-Kandidaten vom Baltikum bis zur Ukraine vergleichen. Aber selbst im Fall des durch Ceausescu so malträtierten und zum Teil wieder von alten Kadern beherrschten Rumänien gibt es einen Unterschied: Dort existieren noch Spuren des habsburgischen, deutsch-ungarischen Erbes, etwa in Hermannstadt, im alten Siebenbürgen – wo auch aus dem westlichen Ausland investiert wird und man die alten Städte restauriert hat. Eine solche Stadt oder Region, überhaupt eine wiedererwachte Wirtschafts- und Kulturlandschaft habe ich in Bulgarien nirgends gesehen. Auch die orthodoxe Kirche kümmert sich aus Tradition nur um sich selbst, sie kennt keine ausgeprägte soziale Verantwortung.
Sie beklagen den Mangel an Zivilgesellschaft. Hatten Sie auf Ihren Reisen keine Kontakte mit bulgarischen Künstlern und Intellektuellen? Oder sind die wie Christo oder der in Berlin inszenierende Regisseur Dimiter Gotscheff alle im Ausland?
Es gibt natürlich auch in Bulgarien Menschen, die gegen die Misere kämpfen, einzelne mutige, unkorrumpierte Politiker oder engagierte Juristen. Auch Künstler. Aber ihnen fehlt die Basis. Im Übrigen habe ich Intellektuelle oder Schriftsteller auf meinen Reisen nicht gezielt gesucht. Mir reichte schon meine Familie!
Sibylle Lewitscharoff stellt „Apostoloff“ am Donnerstag, den 26. 2. im Literarischen Colloquium in Berlin-Wannsee vor. Das Gespräch führte Peter von Becker.
(Erschienen im gedruckten Tagesspiegel vom 25.02.2009)
„България, това е саморазрухата“ (интервю в Тагесшпигел от 25 февруари 2009)
Read more...
Natürlich nicht. Ich war seit meiner Kindheit zwar öfter bei Verwandten in Bulgarien. Aber der Anstoß kam von der Robert-Bosch-Stiftung in Stuttgart, die sich in Osteuropa stark engagiert und mir ein Stipendium für ein literarisches Bulgarienprojekt bewilligte. Hinzu kam, dass mein Vater als von Bulgarien nach Deutschland emigrierter Arzt seine erste Anstellung in Stuttgart am Robert-Bosch-Krankenhaus bekam. Bosch ist für uns der Name eines Familienheiligen. Das erschien mir als Wink des Schicksals.
Wie nah sind die Verwandten?
Durchaus nah, die Schwester meines Vaters und mehrere Cousinen und Vettern.
Sprechen Sie Bulgarisch?
Kein Wort! Deshalb habe ich „Apostoloff“ einem Vetter gewidmet, der schon lange in Deutschland lebt und mich als Dolmetscher begleitet hat.
Auch wenn Sie durch den Mund einer Erzählerin sprechen, machen Sie aus Ihrem Herzen eine Art offene Mördergrube: Bulgarien, seit 2007 Mitglied der Europäischen Union, ist für Sie ein von Postkommunismus und Mafia völlig verwüstetes Land.
Auf meinen letzten Reisen war ich tatsächlich tief erschrocken über die Verkommenheit und Hässlichkeit. Es geht mir nicht um die offensichtliche Armut. Ich habe schon ärmere Länder gesehen, habe auch lange in Südamerika gelebt, aber nichts hat mich so erschüttert. Bulgarien war ein Land fast ohne Kriegszerstörungen. Nach 1945 hat dann unter der betont stalinistischen Diktatur eine bis heute, unter rohkapitalistischen Vorzeichen anhaltende Verrottung begonnen, die fast alles vernichtet hat, was in Bulgarien an Schönheit einmal da war.
Sie meinen die Architektur?
Damit fängt es an, aber es geht nicht nur um die äußere Hässlichkeit. Die brutal und scheußlich hochgezogenen Zementbauten sind auch innen völlig verwahrlost, alles ist schimmlig, voller Pilzbehänge, stinkend, sanitär katastrophal. Normale Touristen oder EU-Beobachter sehen das kaum, ich habe es überall erlebt. Die meisten Bulgaren, wenn sie nicht zur kleinen Schicht der mafiosen Neureichen und korrupten Parvenüs gehören, leben unter erbarmungswürdigen Bedingungen, die für Westeuropäer unvorstellbar sind. Menschen in solche Bauten einzusperren, zeugt von einer schier unglaublichen Niedertracht.
Das klingt eher nach Rumänien, wo Ceau- sescu als feudaler Fundamentalist sein Volk einst demütigte, es in ungeheizte Wohnblöcke sperrte und alte Dörfer in Kolchosen aus Blech und Beton verwandelte.
Das Gleiche ist in Bulgarien auch geschehen. Nur eben beiläufiger, ohne große ideologische Ankündigung, vom Westen wohl auch unbemerkter. Der jahrzehntelange bulgarische KP-Chef Schiwkoff war ja ein verschlossener Mann. Und Bulgarien war eher ländlich und kleinstädtisch geprägt, von einst bildschönen Städten wie Plovdiv oder Varna am Schwarzen Meer. In Plovdiv kann man Reste der Altstadt noch sehen und kriegt eine Ahnung, was da einmal war: eine Architektur mit kunstvollen Steinornamenten und den reich geschnitzten hölzernen Balkonen – das zeugte von einer Lebenskultur, in der das osmanische Erbe sich mit der christlichen Orthodoxie verbunden hatte. Dies alles ist heute weitgehend verschwunden, bis auf einige wunderbare Klöster, die als Anziehungspunkte für Touristen dienen.
Die Lebensverhältnisse haben sich seit der Wende 1989/90 wirklich kaum geändert?
Wenn man das eine „Wende“ nennen will, dann sind die meisten Wohnungen auch in den Betonblöcken inzwischen Privateigentum. Aber es gibt keine internen Strukturen, keine funktionierende Hausverwaltung, und die einzelnen Bewohner haben nicht die Mittel, irgendwas von Grund auf zu sanieren. Deshalb verfallen selbst Neubauten. Die rostigen Aufzüge fahren nicht, ältere, gebrechliche Menschen, die im siebten Stock wohnen, sind Gefangene, wenn sie niemand rauf- und runterträgt. Die windigen Spanpressplattentüren der Wohnungen sind zugenagelt mit irgendwelchen Wachschutzemblemen, und dahinter zittern die Leute in Furcht und Elend.
So geht es auch Ihren Verwandten?
Natürlich, die gehören bis heute zu keiner Nomenklatura, und denen, die nicht weg in den Westen sind, ergeht es nicht besser. Ich habe dort in den Wohnungen auch Handwerker erlebt, die etwas reparieren sollten. Die können das gar nicht, weil sie nicht mehr wissen, wie. Der Kommunismus in Bulgarien hat auf die längst marode Schwerindustrie gesetzt und den handwerklichen Mittelstand und die schmale Basis des kleinstädtischen Bürgertums weitgehend zerstört.
Sie sprechen als einst rebellische Bürgertochter, die Rosa Luxemburg und Leo Trotzki verehrte.
Das ist lange her und beruhte auf keiner lebensnahen Erfahrung. Aber man sieht jetzt, dass Bulgarien nach dem Kommunismus nur den allerschrecklichsten, primitivsten, von bürgerlichen Tugenden und rechtsstaatlichen Traditionen völlig abgelösten Kapitalismus geerbt hat. Allgegenwärtig sind Pornografie, Prostitution, Obszönität in jeder Variante. Auch die neuen Hotels an der Schwarzmeerküste zeigen den Postkommunismus nur in der hässlichsten, vulgär-kitschigsten, minderwertigsten Weise. Und Sie können die kleine Schicht der Profiteure überall beobachten, weil die sich hinter ihren teuren Sonnenbrillen und den bossigen gepanzerten Autos überhaupt nicht verbergen und voller Unverschämtheit zeigen, dass beispielsweise Verkehrsregeln für sie nicht gelten und sie die Polizei im Zweifel gekauft haben.
Bulgarien galt einmal als Land der sozialistischen Goldküste, der schweren Rotweine und wilden Landschaften.
Gebirge und Natur findet man natürlich, Bulgarien ist ja dünn besiedelt. Aber die Schwarzmeerküste ist ein Albtraum. Trotz aller Probleme, die nach 1989 in der damaligen Tschechoslowakei oder in Ungarn entstanden, es gab in Prag oder Budapest allemal noch einen Rest alter bürgerlicher Kultur. Die gab und gibt es in Bulgarien, auch in Sofia fast gar nicht.
Als ich 1990 mit George Tabori einen Film in Budapest machte, war Tabori erstmals nach der Wende in seine Geburtsstadt zurückgekehrt, und er hat einen Taxifahrer gefragt, wie es denn so sei in der neuen Freiheit. Der ungarische Fahrer antwortete: „Oh, prima. Jetzt haben wir Pornografie und Antisemitismus!“
(Lacht) Das trifft auch in Bulgarien zu. Obwohl die im Zweiten Weltkrieg mit den Deutschen verbündeten Bulgaren, im Unterschied zu den Ungarn oder Rumänen, ihre jüdischen Mitbürger nicht ausgeliefert haben. Das war ein Ruhmesblatt. Man hat sich auch, nachdem viele rausgeekelt wurden, mit der türkischen Minderheit einigermaßen arrangiert. Aber es gab unlängst im bulgarischen Fernsehen einen rechtsradikalen Politiker, der offen propagierte, dass man Juden und Zigeuner zu Seife machen sollte.
Im Ernst?
Ja, das ist verbürgt.
In Brüssel wird angesichts der Korruption und mangelnden Rechtsstaatlichkeit diskutiert, ob man Bulgarien und Rumänien nicht zu früh in die EU aufgenommen hat.
Es ist sicher eine offene Frage, und ich urteile hier nicht als Politologin oder Journalistin, sondern nur als erschütterte Beobachterin. Ich kann das auch nicht mit allen anderen osteuropäischen Ländern und EU-Kandidaten vom Baltikum bis zur Ukraine vergleichen. Aber selbst im Fall des durch Ceausescu so malträtierten und zum Teil wieder von alten Kadern beherrschten Rumänien gibt es einen Unterschied: Dort existieren noch Spuren des habsburgischen, deutsch-ungarischen Erbes, etwa in Hermannstadt, im alten Siebenbürgen – wo auch aus dem westlichen Ausland investiert wird und man die alten Städte restauriert hat. Eine solche Stadt oder Region, überhaupt eine wiedererwachte Wirtschafts- und Kulturlandschaft habe ich in Bulgarien nirgends gesehen. Auch die orthodoxe Kirche kümmert sich aus Tradition nur um sich selbst, sie kennt keine ausgeprägte soziale Verantwortung.
Sie beklagen den Mangel an Zivilgesellschaft. Hatten Sie auf Ihren Reisen keine Kontakte mit bulgarischen Künstlern und Intellektuellen? Oder sind die wie Christo oder der in Berlin inszenierende Regisseur Dimiter Gotscheff alle im Ausland?
Es gibt natürlich auch in Bulgarien Menschen, die gegen die Misere kämpfen, einzelne mutige, unkorrumpierte Politiker oder engagierte Juristen. Auch Künstler. Aber ihnen fehlt die Basis. Im Übrigen habe ich Intellektuelle oder Schriftsteller auf meinen Reisen nicht gezielt gesucht. Mir reichte schon meine Familie!
Sibylle Lewitscharoff stellt „Apostoloff“ am Donnerstag, den 26. 2. im Literarischen Colloquium in Berlin-Wannsee vor. Das Gespräch führte Peter von Becker.
(Erschienen im gedruckten Tagesspiegel vom 25.02.2009)
„България, това е саморазрухата“ (интервю в Тагесшпигел от 25 февруари 2009)
ИЗ "АПОСТОЛОВ" - Сибиле Левичаров !
ИЗ "АПОСТОЛОВ"
Сибиле Левичаров
Колко?
Румен ни посреща с обичайните си утринни превземки. Гърбът го боли, вратът го боли, може би и един зъб, стомахът, коляното, един пръст на крака, знае ли човек. Със забелени нагоре очи започва да прави упражненията си за врата, пъшка, окашля се, отново глътва насъбраната си слюнка. Сякаш самата многострадална Богородица страда и се гърчи в страданията си! Понеже се изкисквам, ме стрелва строго. Представят ни се загадъчни утринни ритуали на дома Апостолови, посред които ни се отрежда някой и друг изпълнен с укор поглед, понеже не сме почнали да правим нещо, с което Румен отдавна е свикнал. Дали майка му, докато още е могла да ходи, не е скачала в такива случаи от мястото си и не е разтривала тила му? Дали пък не се е развел тъкмо защото жена му е отказвала да го прави?
Сервитьорка на средна възраст, която изглежда така, сякаш дрехите едва успяват да прикрият снагата й, ни носи закуска, защипала цигара между пръстите си, пепел от която се изръсва върху чинията на сестра ми. Квадратна челюст. Тип дървосекач. Напълно невъзмутимото същество се е изправило пред нас и ни гледа отвисоко така, сякаш е получило заповед да ни спука от бой, ако случайно ни хрумне да недоволстваме от нещо.
Сутрин сестра ми е одрямана, но по извиним начин. Предизвикателни лица не могат да я извадят от равновесие. Хлябът, подобен на талашит, сивото кафе, доматът, който, преизчислен в човешки години, трябва да е над седемдесетте - тя спокойно оглежда цялото това великолепие и моли Румен да поиска по-остър нож. Много, много благодаря, вика тя подир жената, която отдавна не й обръща внимание.
Изглежда, чувството й за методичност внезапно се е събудило. Вдига чинията от масата и духва пепелта по посока на гърба на отдалечаващата се сервитьорка; всичко това се извършва безшумно и съсредоточено. Когато й донасят нов нож, сестра ми се залавя за работа. Майсторка е в прецизните разрези, хирургическа дарба, която има за своя цел не човешката плът, а хлебчетата, поднесени за закуска. Доматът бива разчленен по всички правила на изкуството и тъй като аз самата никога не бих успяла да го направя, без да наруша съотношението между дебелите и тънките резени и без да нащърбя некрасиво краищата им, грижовната моя сестра ми побутва едно безукорно изрязано парче домат, преди да продължи да се занимава със собствената си чиния, да струпва с извънмерна точност кубчета от хляб, сирене, парченца домат и да ги фиксира с вилицата си, за да може ножът отново да влезе в действие. Ето вече осем такива внушителни хапки приканват да бъдат изконсумирани. За миг тя оставя приборите встрани, за да се полюбува на перфектно свършената си работа.
Е, това е, казва сестра ми и вдига чашата си с кафе, сякаш ще държи тост.
Притискам резенчето домат към раздърпано парче хляб. Чувствам се бодра и чевръста, това време от деня е най-доброто за мен.
Днес на ред е посещение на царската крепост. Изкачваме се по хълма и ни се обръща внимание на прочутите възрожденски къщи. Османското владичество, весело грача аз в уши, които положително не искат да чуят подобно нещо, е най-доброто, което някога се е случвало на българите! Румен е втренчил поглед пред себе си и сестра ми бърза да го въвлече в благопристоен разговор.
Под Възраждане трябва да се разбира освобождението от османците през деветнадесети век. Нафуканото название доказва, че имаме работа с оперетна страна. Пис-пис, обръщам се към едно куче, понеже желанието ми да се присмея на българите се разпростира и върху техните кучета. То ме слуша внимателно, за разлика от гърбовете на моите спътници, които държат да ми внушат, че трябва да си държа езика зад зъбите. Пис-пис, повтарям аз и храня кучето с луканката, която ни бе поднесена за закуска.
Заговорят ли българите за своето Възраждане, главите им се вдигат. Гърдите им се изпъчват, във всеки българин заема мястото си неговият любим герой, измъкнат от цяла чутовна редица герои, втвърдява и изпъва снагата му - и ето че усмихнатият, кротък допреди малко човечец внезапно придобива очи, които започват да кръжат диво из орбитите си. Такъв един любим герой е Христо Ботев, най-великият освободител по Дунава. Действията му са дотолкова оперетни, че представляват чудесен материал за филм или комедия, макар никой да не е и помислял за такава възможност. Ботев, поетът с буйната брада. Пламналите му очи са съзирали бъдещето на България, при това далеч, далеч отвъд датата, на която се намираме в момента, а жаждата му за дела е била огромна.
Козлодуй 1876-а. Един от онези капризни майски дни, които предразполагат към вземането на важни решения. Ботев и група патриоти се качват в градинарски костюми на борда на един параход с лопатни колела. Малко след качването си на палубата, патриотите захвърлят мотиките, ножиците и кошничките за цветя, и свалят от гърба си костюмите, за да смаят присъстващите с още по-разкошни костюми - със златни шнурове на гърдите и със златни лъвчета на калпаците.
Носели си и пищови. С тях заставили капитана на “Радецки” да разпрати послания за свободата на българския народ до целия цивилизован свят. Щом стигнали Козлодуй, патриотите напуснали кораба. Ала населението по поречието на Дунава, което Ботев и хората му възнамерявали да вдигнат на крак, за да си набави оръжие и да потроши главите на османците, позяпало с изумление лъскавата чета и веднага след това се пръснало отново да си работи нивите.
Приканени сме да се дивим на една къща с маймунка на фасадата. Ах, че е прелестна! Как мислиш, питам аз моя Писан, който вече не се отделя от мен: дали къщата не е била собственост на турчин, преди някой възрожденец да му я вземе?
Характерна за Велико Търново била необикновената хармония между архитектура и природа, разтапя се нашият български водач. Тези упорити клишета, познати ни от туристическите пътеводители, самоуверено пренебрегват стореното от комунизма, тук и навсякъде. Онова, което се нарича Стария град, се е вкопчило за крайчеца на един хълм и е обкръжено от панелни блокове.
Минаваме по един мост и достигаме целта си. Двамата са решили милозливо да ме приемат отново в средата си. Това, че Писан е вече неразлъчна част от групата, ядосва поне Румен, но той си мълчи. Зад бараката, в която се купуват билетите, има представление на пластмасови кукли с височината на деца, според състава на групата - на немски, английски, френски. Раздрънкани доспехи, кон, от чиято грива са окапали почти всички косми. Харесва ми как цвили. Магнетофонната лента се е набрала, своенравното кимане на коня остава беззвучно, цвиленето се чува чак когато конят се умири. С пронизителни, стържещи гласове се разказва историята на рицаря Балдуин Фландърски: как попада в плен, как, за нещастие, се влюбва в жената на победилия го съперник, как ги надушват и на Балдуин му виждат сметката с меч. Румен присвива вежди, понеже от представлението му става неудобно. На мен ми е забавно, а сестра ми се залива от смях.
Разглеждането на крепости не спада към най-любимите ни занимания. По всеки камък от руините, които разглеждаме днес, тегнат недобри спомени. Слава Богу, пътуванията до швабските крепости в околността бяха рядко сред неделните излети, които бяхме принудени да предприемаме с родителите си. Всеки път протестирахме, не искахме да оставяме сама баба ни, в чиято къща живеехме. Нищо не помагаше, влачеха ни със себе си.
На меката задна седалка на ситроена не отронвахме и дума. Баща ни беше отличен шофьор, а облеклото му съответстваше на онова, което са носели автомобилистите през тридесетте години. Кожени ръкавици с дупки, каскет. Не превишаваше скоростта, не караше нито вяло, нито на тласъци, никога не ругаеше. Въпреки това всеки път ми прилошаваше и задачата на сестра ми беше да съобщи отпред, че трябва да спрем. Винаги седях отдясно, за да мога бързо да отворя вратата, и когато повърнех с рутина, се връщах, всички бяхме свикнали.
По едно време самонадеяността ми нарасна и почнах да върша със сестра си какви ли не безшумни щуротии. Играехме на дърпаница, на стисканица, на щипаница. От нас не се чуваше нито дума, най-много някое сподавено кискане, което прекъсваше веднага, щом майка ни се извърнеше назад. Не ни беше забранено да говорим. Навярно веселият шум от задната седалка дори не е бил толкова неприятен за родителите ни, може и да ги е разведрявал. Ние обаче се бяхме заклели да не произнасяме нито дума по време на излетите. Бяхме най-изпечените мълчаливки в цял Дегерлох. Чрез своето съвместно безмълвие мъстяхме на фалшивите си родители, които си въобразяваха, че със смехотворните си напъни да използват хубавото време биха могли да ни убедят, че се държат като истински.
Никога не сме се чувствали по-силни, отколкото в случаите, когато скръствахме ръчички, люлеехме крачета, забивахме опърничаво брадички в шията - и не изричахме нито дума. Бяхме едно цяло и упорито се противяхме. Голямата обич към сестра ми води началото си от тези общи битки. Как ми се иска само да седна сега редом с нея на някоя стена и в същата поза, както тогава, да се опълча на България! Сестра ми обаче отдавна вече се е превърнала в приспособлива възрастна, която приема всичко, както й се поднася, и за огромна разлика от мен прощава почти всичко.
Крепостта Тек ни бе така бездънно досадна, както и трите кайзерски планини Щауфен, Щуифен и Рехберг. Прозявахме се, гледахме демонстративно в краката си, когато ни се нареждаше да зяпаме руините, и се тътрехме с убийствено послушание подир родителите си, ръка за ръка.
В сравнение с невзрачните останки тук крепостите в Швабско са впечатляващи гиганти. Кой знае защо, сестра ми се държи така, като че ли пред нея е едно от чудесата на света; дори светлият мъх по ръцете й сякаш усеща присъствието на митичния цар. Със своята благоговейност и с вечното си усмихване тя е успяла да превърне Румен в човек от восък, с когото може да прави каквото й скимне.
От толкова женска хитрост ми призлява. Единствено скалата на екзекуциите привлича интереса ми. Осъдените били хвърляни оттам живи, труповете им ставали плячка на птиците и червеите. Човек лесно може да си представи, че там долу не след дълго се е образувало цяло бунище от разбъркани в безпорядък кокали. Прокълнато място, на което кокалите очаквателно потраквали нощ след нощ: няма ли да дойде някой? Кога най-после ще ни подредите? Няма ли пак да се сдобием с плът, вени, мускули, сухожилия, нерви?
Сядам на един зид и оставям двамата да вървят сами по-нататък. Писан ме е зарязал заради някаква англичанка, която го тъпче с бял хляб. Наблизо крачи врана, далеч от ятото си. Без никакъв замисъл божем. Достолепна походка без видима цел.
Туп-туп, ето че баща ни отново се намесва, поставил връхчетата на пръстите си върху устата, сякаш за да обмисли себе си. Черната му коса е толкова чиста и спретната, като че ли сънят го е сресал специално за нас.
Обмислете всичко на спокойствие, иска да ни каже с това. И не така нескромно, щерки мои. Никой не би ви повярвал, ако твърдите, че знаете всичко.
Празни приказки, разбира се, както обикновено.
Знаем малко. Е, и? Повече от ясно е: дори да бяхме следвали българистика, технология на овчето сирене и индоевропейска теория на самоубийствата със специализация по психопатология на мъжете-гинеколози - за съдийки в дело срещу бащи не ставахме. Дори и в жалко семейно съдилище, което заседава в някаква барака. За по-висши да не говорим. Сестра ми и аз действаме или рамо до рамо, или конфронтативно, лице срещу лице. Ако искахме да направим кариера и да произнасяме присъди, би трябвало да се нагодим към порядъка във Върховния съд, местата са в полукръг, отворен към света като амфитеатър и в същото време пъп на света. Говори се, че всичките седемдесет и един съдии във Върховния съд биха могли да се видят един друг само странично, но в никакъв случай не бивало да си обръщат гръб или да се взират един в друг фронтално и от непосредствена близост.
По небето - облаци като скумрии, с най-нежен рисунък. Един съдник черпи сила, когато вдигне очи и се полюбува на небето. Когато изпратя една пациентка, непременно трябва да се повзирам за кратко в зеленината, преди да влезе следващата, твърдеше баща ни, докато все още носеше лекарския халат. Че какво правиш тогава през зимата? - без забавяне го питахме ние и не получавахме отговор.
Ако сестра ми не беше се запиляла някъде с Румен, сега щях да й задам сума ти съдийски въпроси и да опровергая отговорите й.
Не, сестро, тук грешиш. Не казвай, че последователността на наблюденията била нещо вторично. Напротив, тя е много съществена, когато трябва да се намери справедливата мяра. Например сега, когато съм сама и наблюдавам през стъклата на слънчевите си очила крачещата врана, без да ми идва наум което и да било човешко лице в половин, четвърт или три четвърти профил, мога да отсъждам единствено по краката на враната. Следиш краката до следващото им спиране, важен е кракът, на който последно ще стъпи. Десен крак: на бесилото! Ляв крак: оправдателна присъда!
Невъзможно е да се разбереш с някого, ако сте седнали в една редица. Бекет го е доказал. С убийствен комизъм. Веднъж завинаги. Помниш ли, сестро, как ми прочете оня пасаж, превивахме се от смях. Откъде всъщност беше? Заседание на комитета? В “Уат”? Струва ми се, да. Мистър Мегършън се обръща към мистър О’Мелдън и вижда как мистър О’Мелдън гледа не него, както се е надявал, а мистър Макстърн, с надеждата мистър Макстърн да погледне него - и тъй нататък, и тъй нататък. Извъртанията на главите, погледите, които спират върху тилове, ушни миди, космати вратове, колосани яки - главозамайващо! Какво точно целят господата, изобщо не е интересно. Пък и за какво ли, след като е невъзможно от тая работа да излезе нещо смислено.
Но, разбира се, полукръглият порядък на местата и наблюденията не е сам по себе си достатъчен за произнасянето на обективна присъда. Всичко зависи от съдията. Който е на такъв пост, трябва да се е научил да владее страстите си. Ти и аз, сестро, личи ни от пръв поглед, не си ги владеем. Един съдия трябва да се поддава на чара на изкушението толкова малко, колкото и на стремежа на духа да си прави експерименти. На подобни изкушения сме се поддавали неведнъж и продължаваме да се поддаваме. Този, който не е слуга на Ерос, който страни от греховното провокаторство, който нито се омайва от любовта към ближния и прошката, нито се ръководи от желанието за мъст: той е съдия.
Оградени с ивица от рози, която ги отделя от всеобщия грях, съдиите от Върховния съд се съвещават и оповестяват присъдите си. Техните присъди са благодеяния, те сипят светлина в мрака. Ако някоя смъртна присъда трябва да влезе в сила, е нужно доста повече от половината плюс един глас, за да се наклонят везните.
Не и пак не, не ставаме за тази длъжност, нито ти, сестро, със склонността си към снизхождение и прошка, нито аз, родената с чук в ръката, готова по всяко време да настоявам за смъртна присъда. Сърцата ни са твърде меки и твърди сурови, онази легендарна ивица от рози никога не би ги защитила. В тайните градини на душата ни избуява буренак, налага ни се да се борим за всеки розов лист, върху който съжителстват мирно невинността и разумът. Останали против волята си инфантилни, макар непрестанно да твърдим обратното, ние твърде зле почитаме родителите си и не намираме правилната мяра, с която да съдим за тях, да съдим за себе си, да съдим за хората изобщо.
И какво сега?
Все още съм сама. Запалвам цигара, свалям слънчевите очила, пак ги слагам, слизам по малкия зид, поразтъпквам се, после пак се качвам.
Какво освен спомена, че сме се държали за ръце, ни свързва днес като сестри? Книгите. Докато родителите ни водеха окаяния си живот един етаж по-долу, ние се пъхвахме в креватчетата си и четяхме. Четем и до ден-днешен, не преставаме да четем, за да избегнем евентуалните прекомерни претенции, които непрекъснато нарастват. С разликата, че сестра ми си пада по дебели книги, докато аз чета през куп за грош, на зигзаг. Гуцко! Сестра ми най-невъзмутимо изгълта целия Гуцко, този забравен вече автор на тривиална литература; и до днес не мога да разбера как в продължение на часове е държала във въздуха с крехките си китки тежките тухли на Гуцко. За разлика от нея аз обичам разнообразието. След като съм прочела гадния, мазен и кървав Елрой, се разхождам по снега с Щифтер. След книга без никакви действащи лица, в която смокинята се осветлява във всички нейни състояния, идва ред на гъмжило от действащи лица в книга от Индия.
Има и още една разлика. Когато започнахме да четем, къщата ни се сдоби с дакел. Между сестра ми и мен пламна спор дали той е повече неин, или повече мой, битка, която лесно можеше да бъде спечелена, ако човек се възползваше от лакомията на това псе. Естествено, беше ни забранено да вземаме дакела в леглото си или да му даваме нещо за ядене. Аз обаче намирах начин да вкарам дакела в стаята си. Така че той си лежеше редом с мен, хъркаше и въздишаше, а аз запалвах лампата и четях. Макар отдавна да нямам куче, достатъчно ми е да разтворя в леглото си книга, и тозчас усещам топлото дакелско ухо да потръпва до дланта ми.
А инак? Какво имам аз в лицето на сестра си?
Имам сестра, на която е достатъчно да покажеш пръст, за да изпадне мигновено в празнично настроение. Изпечен до немай-къде хамелеон, но всъщност не би трябвало да се оплаквам, в случая с Табаков, и аз спечелих от ловкостта й. По отношение на парите е безупречна, поне спрямо мен. Дели коректно.
Ела, о тиха, натежала нощ, и изсипи всичките си талери в престилката ми.
Табаков се е побъркал! Какво ли прави по цял ден? Не може да е вярно, или? Ушните миди на щутгартските деца на българи загряха от телефониране, когато Табаков оповести идеята си. Хора, които се познаваха само по име и от детството си не бяха се виждали, се разгорещиха къде ли не по земното кълбо. Съвсем малко от тях бяха останали в Щутгарт. Табаков трябва да се е чалнал в Америка, говореха си швабските вдовици на българи, стига вече да не лежаха до мъжете си в гробищата. Кой е тоя откаченяк, познаваш ли го изобщо? - питаха се децата и децата на децата. Вълнението се разпростря до Франкфурт, Манхайм, Берлин, Копенхаген, в областта Алгой, та чак до Мексико и Синсинати.
Ималите възможност да говорят с Табаков лично в никакъв случай не бяха останали с убеждението, че насреща им е някакъв изкуфял старец. Напротив. Табаков имаше свеж, трезв, решителен вид. Приказките му изобщо не бяха хаотични, като се изключи лесно обяснимата особеност, че в немския му постоянно нахлуваха английски думи. Беше загорял, жилест и подвижен, жадуваше за дела, които бе нахвърлил в прецизни скици. Голият му междувременно череп пламтеше от енергия. Тази негова идея очевидно го бе запазила застрашително млад.
Помпозност, мегаломания, гротеска. Какво искаше този човек?
Да изпроводи някогашните си другари в родния им край. Всичките деветнадесет. Заради тях беше напуснал слънчевата Флорида и се бе върнал в старата си къща в Щутгарт, която по-рано бе обитавал с пудел, жена, дете, сто и тридесет чифта дамски обувки и петдесет различни вида лак за нокти.
Под изпровождане в родния край Табаков разбираше нещо съвсем буквално. Българите - ту като сравнително пресни, ту като прастари трупове - лежаха пръснати из разните щутгартски гробища и очевидно не чакаха нищо друго, освен Табаков да се заеме с тях. Той, последният от щутгартския “Български съюз”, бе дошъл да събере останките им и да ги превози до София. В достолепно шествие с лимузини, много ясно, като накрая ги чакаше луксозно православно погребение.
Идеята беше толкова шантава, че хората се питаха дали не ги взема на подбив.
Сестра ми, която специално бе дошла от Франкфурт в Щутгарт, за да се срещне с Табаков, трябва да беше подушила, че от тази щурава идея могат да изскочат неподозирани неща. Отначало вероятно се е държала резервирано като всички останали. После обаче е решила да изтъкне като причина пиетета си към покойниците. Точно сестра ми! Която нито веднъж не бе ходила на гроба на родителите ни. И за която отвъдният живот е точно толкова интересен, колкото Луната - за някой плъх.
Тъй като казала, че съм във Франция, тя хитроумно убедила Табаков да се откаже от пряк контакт с мен. Сестра ми знае, че авантюристичните идеи ме привличат и че от чисто любопитство бих дала съгласието си на тоя малоумник. Тя обаче задълбочила още повече превземките си, заговорила за ненакърнимата святост на сетното ложе на покойниците и за спокойствието, с което ни изпълвала непосредствената близост на гроба на родителите ни. Накрая Табаков й съобщил офертата си. Отначало скромна: десет хиляди евро за съгласието й. Е, не съм присъствала - но сестра ми явно е продължила да се превзема, и то доста сръчно, понеже успяла да убеди Табаков да вдигне сумата на осемдесет хиляди.
Тук обаче преговорите запънали. Табаков намесил в дискусията самоубийството. Особен случай, свързан с немалко разходи. Защото, ако се стигне до превозването на тленните останки, бъбривите българи щели да се разприказват и в София. Представял си безкрайни неприятности, щяло да му струва маса пари да убеди попа, че свещената земя трябва да приеме и един самоубиец. Не помогнало и намекването на сестра ми за травмата, която изкопаването на трупа, тъкмо защото става въпрос за самоубийство, щяло да предизвика у малката й сестричка.
С тия пари сме можели да си позволим първокласен специалист по психически травми, хладно възразил Табаков, и пак щели да ни останат. Спазарили се за седемдесет хиляди, при условие сестра ми да не казва никому за сделката. Тя ми позвъни още същата вечер.
После узнахме, че Табаков е подсладил финансово съгласието и на други потомци. Никой обаче не бе успял да изврънка от него дори малка част от онова, което беше договорила сестра ми. Всеобщите първоначални съмнения се оказаха погрешни. Табаков нито страдаше от пристъп на православие, нито се ръководеше от патриотични подбуди. Или поне не това бяха същинските му мотиви. В основата на проекта му бе залегнала необходимостта всичко да се извърши чисто, сухо и безмирисно, с което се свързваше една негова първокласна търговска идея. Колкото до патриотизма и православието, те бяха притурени просто за украшение.
Беше срещнал случайно един стар познат, който на времето бил работил над секретен проект в сграда, съседна на Българската академия на науките: мумифициране на хранителни продукти. Ягоди, които изглеждат като току-що откъснати червени плодове, но се разпадат на прах, щом ги докоснеш. Такива хранителни продукти българите доставяли на руснаците, които с помощта на криотехниката извличали от тях течните им съставки, без да ги лишават от вкус. Криотехнически моркови, домати, праскови, пилешки гърди летели на порции в Космоса и изчезвали в стомасите на съветските космонавти, които напразно търсели да видят душата на Ленин и лека-полека превъртали, понеже хем нямали водка, хем небесните революционери упорито отказвали да застанат пред погледа им.
Междувременно Благовест Кондов вече работел за шведска погребална фирма, която била изобретила рафиниран метод за отстраняване на хора. Криотехниката се оказала приложима не само върху хранителни продукти, с нейна помощ един труп можел да бъде разчленен на частици, не по-големи от оризово зрънце. Екологически коректно, естествено. Без да се налага да се палят пещи, от които на някои люде им призлява, макар да предпочитат да не знаят защо.
Шведите действали систематично, хигиенично и модерно, та почти съумели да пропъдят страховитите представи. Наличните цели трупове се замразявали при минус осемнадесет градуса, след което се потапяли ведно с ковчезите си във вана с течен азот. И тук идва най-интересното, същинската новост: онова, което досега упорито било съхранило формата си, се полагало върху вибрационна плоскост и чрез леко друсане било довеждано до разпадане на части с големина не повече от милиметър. Ако имало зъболекарско злато, мед или желязо, те били отстранявани. Оставали всичко на всичко няколко килограма, чието погребване пестяло доста място.
Модерен метод, който с един удар би могъл да реши множество проблеми. Все още му се налагало да се бори с обичайните погребални правила в повечето страни, но и това скоро щяло да се промени. Табаков си бе наумил да го въведе най-напред тъкмо в България, някогашната първопроходница в криотехниката, и то с помощта на шведите. На новия метод - като знаменателен знак и в същото време като венец на начинанието - трябвало да се насладят неговите някогашни щутгартски другари.
Най-шантавото нещо от този план е, че Табаков успя стъпка по стъпка да постигне осъществяването му, при това в най-дребни подробности. И така, децата на щутгартските българи поеха заедно на траурно пътешествие от по-особено естество. То приключи миналата неделя в София, но не и за сестра ми и мен, понеже решихме да прекараме още няколко дни в страната.
И ето ни сега: Румен, тя и аз.
Чисто, сухо и безмирисно. Този способ би могъл да бъде изобретен и в Швабско. Би бил несъмнено ефикасен, но в случая с баща ни изглеждаше, сякаш един мъртвец се умъртвява повторно, във всеки случай бе доста пресилено. Той отдавна бе изгнил, а криотехнически обработените му останки не тежаха много. Починал на четиридесет и три години като пръв от членовете на тогавашния “Български съюз”. Ако се вярва със задна дата на беглите му намеци, той хранеше подозрението, че в тялото му ще загъмжат тайнствени гадинки. Те ще действат по заповед отгоре, ще маршируват и пълзят в колони, ще се изпотрепват помежду си. Били белезникави, нишковидно издължени. Баща ни полагаше все по-големи усилия да ги прокуди от тялото си. Колко безплодни бяха тези усилия! Напразно се мъчиш, тъпи ми татко, чувам сестра си да вика, чувам себе си да викам, и виждам как двете с нея махаме и жестикулираме, дори да са те налазили тия гадинки, все пак трябва, татко, все пак може, татко, животът да е приятен. Не им обръщай внимание. Живей си живота, няма нищо по-лесно.
Междувременно от тия наши аргументи не е останала и следа. Гадинките оглозгаха цялата му космата българска плът много преди шведите да се заемат с останките му. Гадинките добре си вършат работата, продумвам на враната и вдигам въображаема чаша за здравето на подземните колони от чистачи.
http://liternet.bg Read more...Метлище е нужно тук,голямо метлище за голямо метене !
Sibylle Lewitscharoff
България е "една отвратителна, тъпа страна", "яденето е буламач в лошо олио", "съвременното изкуство - гнусно", "езикът - най-отвратителният в света", "тук жените сигнализират едно - че са курви"... Това са цитати от най-новия роман "Апостолов" на германската писателка от български произход Сибиле Левичаров.
Сибиле Левичаров. Апостолов
Франкфурт на Майн 2009, София 2009, превод Любомир ИлиевОткъсът е подбран от Мария Василева
Още отдалеч съзираме някакво чудовище. Огромен бетонен блок върху плосък хълм, блок, наподобяващ разбит, разцепен череп, от чиято горна част изтича нещо. Пътят се вие около хълма. Оредяла иглолистна гора, която преминава в клек. Щом извъртим глави и погледнем нагоре през прозорците, виждаме как онова нещо заплашително е надвиснало.
Румен угасва мотора. Сами сме на паркинга, голям колкото игрище с олимпийски размери, с будка в края, пред която се виждат мотопед, стойка с пожълтели пощенски картички и две дремещи кучета. Вятърът духа студено и неспирно, неясно откъде. Румен влиза в будката и купува входните билети, три пъти 1300 години България.
Намираме се пред паметника 1300 години България.
…………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
…………………………………………………………………………………………………
Срив в речевите способности.
Обичайните компенсаторни рефлекси не задействат. На човек му се приисква да се е научил да лети, за да се махне оттук.
Гадост. Угнетителна гадост. Всесилна гадост. Народна гадост. Която и дума да ми хрумне, не е достатъчна. Грубо, брутално, чудовищно – да, това подхожда, но то подхожда и за повечето паметници от последните сто години, както на Изток, така и на Запад. Насилствено, просташко, прекомерно – да, вярно е, само че това нещо тук е далеч по-неумолимо и отвратително. Грозно, отблъскващо, недодялано – да, така е, но все пак не обхваща целия ужас. Груба гадост. некадърна гадост, коварна гадост, противна, изнудваческа гадост – да и пак да, но с думи това чудовище не може да бъде щурмувано.
Метлище. Сутрин швабската ни баба метеше с такова едно метлище тротоара. Тук има нужда тъкмо от небесна метлище, с километрична дръжка и цялата от стомана, за да измете това плато, та българите пак да могат да гледат волно наоколо, да си вземат отпуск от насилствено наложената им история, да не виждат никога вече тия артефакти, чиято цел е да им внушат, че предците им са родени като кютюци, че като кютюци са съсичали всичко, което е попадало под копитата им. И само как са навъсени тия фигури – като за вечни времена!
Как не са се сетили да турят в разполовената грамада и високоговорители, за да обливат страната с ревове и крясъци, с блъскане на мечове и тропот на копита? Или фонтан, от който да пръска кръв?
Заплашително тихо е сред бетонните стени, тихо като на някое злокобно място. Дори птиците избягват да прелитат през изкуствената гигантска цепнатина.
Струпаното тук не само е грозно, то е зловещо. Ненормално и зловещо. Насила те натикват в тая зловеща бърлога, в този разцепен, разсечен, разполовен череп, в който българските герои от миналото – не, те не дремят в своите скални люлки, за да израснат полека от камъка, а изскачат навън, като разбиват бетона и смазват при това невзрачния като бълха човек, който, гледащ плахо нагоре със схванат врат и олюляващ се като смахнат, се е сгушил край пръстите на нозете им. На циклопски коне, с дрънкулки на шлемовете си върху челата, излети от бетон, грамадни и отблъскващи като етажите на панелен блок.
Арно Брекер, любимият скулптор на Хитлер, бил ваял гиганти? Ами! В сравнение с тоя войнствен цар и свитата му избраници Брекер е правил джуджета, и то в точни пропорции.
Метлище е нужно тук, голямо метлище за голямо метене. Това е условието, за да може един ден българите да се оправят, опустошената им земя отново да намери мярата и призракът на праотците да си остане там, където му е мястото: във въздушните простори. По-добре е да нямаш екзистенциална опора в историята, отколкото да имаш такава от фатално изсечени камъни.
с.112-113 / okrazhno.blogspot.com
Бг Таймс
http://booksbgtimes.blogspot.com Read more...
За пръв път на български излизат откъси от скандалния роман на немската авторка Сибиле Левичаров „Апостолов" !
>> сряда, 15 юли 2009 г.
В Мрежата искат тесла за скандален роман !
14 Юли, 2009
Във вените на Сибиле Левичаров тече и българска кръв !
За пръв път на български излизат откъси от скандалния роман на немската авторка Сибиле Левичаров „Апостолов", който бе награден на тазгодишния Лайпцигски панаир на книгата, но заедно с това отключи гневни дискусии у нас.
Текстът ще излезе във втория брой на сп. "Страница", което тази година чества 10-годишен юбилей.
За пръв път българският читател ще може сам да се увери, докато очаква пълното издание на книгата през септември в „Атлантис КЛ", има ли право един характерен цитат от нет-дебатите по романа: "Заменете всяка дума "българин" в романа "Апостолов" с "евреин" или "негър" и романът ще бъде моменталически забранен, а авторката - подсъдима."
Преводът е дело на Любомир Илиев.
Другите акценти в списанието са нови страници , допълващи книгата „Следеният човек" от Веселин Бранев.
Тези страници са част от допълненото издание, което излиза на френски език през есента на тази година в изд. "Albin Michel" Париж.
Публикацията е придружена от коментара на Александър Кьосев „Защо вярвам на Веселин Бранев".
И освен това два годишни обзора - на Младен Влашки за българската проза през 2008 г. и на Борис Минков за литературните тенденции у нас през 2008 г.
Втората книжка съдържа още разкази от Палми Ранчев, Вергил Немчев, Йордан Костурков и Ясен Василев; както и стихове от Катя Начева, Иван Христов и Божидар Пангелов.
Грозоландия-България
>> сряда, 13 май 2009 г.
Култура и общество | 06.05.2009
Мизантропия и литературни неврози
Грозоландия – за нея става дума, за една белязана от грозотията страна. Според Сибиле Левичаров тази страна носи географското име България и по стечение на произхода е наполовина нейна татковина – случайно свързано с родословието топографско средище, бащина земя и чужда земя. Именно с очите на чужденеца авторката обглежда тази страна – заяжда се с нейните посткомунистически абсурди, с националните й митологеми и характерологии, битови язви и морална разруха, културни стереотипи и избуяващо над тях безкултурие. Апострофира целокупния й живот. Всичко това – в рамките на семейна сага, ретроспективно вместена между две пътешествия с дестинация България, и на един роман, изграден като злъчно-комична тирада на тема: антиедипов комплекс.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Тази година Левичаров бе отличена с наградата на Лайпцигския панаир на книгата
Не влечението /по Фройд/, ненавистта към бащата е онова, което може да се нарече концептуално ядро на романа “Апостолов” от Сибиле Левичаров. Ненавистта към бащата е и ненавист към бащинията, сиреч към наследството и страната му – тази е носещата конструкция на романа. Заглавието “Апостолов” би следвало да се схваща, вероятно, в същия план на иронична конфронтация, в който е поставен дъщерно-бащиният комплекс. Би следвало. Само че Румен Апостолов, напет българин според описанието в романа, има далеч по-скромна функция: тя се изчерпва с това, да бъде за кратко време шофьор на две германски сестри в страната на покойния им български баща и да ухажва по-голямата от двете. Като изключим злополучните му кулинарни препоръки и дежурния патриотизъм, Апостолов остава безгласна буква в наречения на негово име роман. И по принуда слушател на несекващите, вулканични словесни изригвания с унищожителен образно-метафоричен заряд, идващи от задната седалка на колата, сиреч от устата на по-малката сестра.
Гласът от задната седалка
Още в първите няколко глави става ясно, че този глас – гласът на разказвачката от първо лице – е тъй рязък и хаплив, защото принадлежи на личност, родена с чука, готова всякога да иска смъртна присъда. За разлика от другата сестра, която пък има вродено влечение към снизхождението и прошката. Психологическият механизъм, който определя поведението на "жигосващата" сестра, много напомня една безобидна склонност у децата – склонността да дразнят, когато се чувстват обидени. Същата склонност у възрастните намира езиков израз в разговорната дума “драка”, а хроничните пристъпи на заяждане са вид агресивност, която и класическата, и модерната психология поставят в непосредствена връзка с невротичния субект. Пак според психологията една от постоянните характеристики на невротика е липсата на афективна зрялост - поведението му в зряла възраст е, иначе казано, инфантилно - той реагира на конкретни ситуации в зависимост от чувствата на привързаност или омраза, породени още в детството му. Ядовитите словесни фойерверки от задната седалка изпълняват, във всеки случай, сходна функция: изливат по демонстративно хиперболизиран начин обидата, нанесена някога на две деца от техния баща. Издават му post mortem унищожителна присъда.
Какво общо има с това страната, в която според гротесково заострените епитети всичко е тъпо и лошо? Тя е обектът, върху който се разтоварва обидата. И омразата, защото в течение на разказа става все по-ясно, че гнетящата обида е трансформирала детското влечение към бащата във всепоглъща ярост и ненавист. Антиедиповият комплекс се стоварва донейде и върху плещите на безгласния Апостолов – доколкото като спътник в обиколката по българските “туристически обекти” той пък е лицето, с което разказвачката се заяжда всеки път, когато изпадне в още по-мизантропично настроение; тогава тя му подхвърля хвалби за съседна Румъния, рендосва, с други думи, непоправимия му национализъм. Що се отнася до гледката на днешна България, към нея даже и литературната хипербола не добавя нищо ново и нищо измислено – описанието на тази гледка не е по-драстично и по-печално от онова, с което са пълни българските всекидневници, а все по-често и информациите за страната в чуждите медии. За беднотията, корупцията, мафиотското всевластие, беззаконието, произвола, проституцията, боклуците, унищожената природа, “бетонираните” черноморски курорти обикновеният българин знае и без книгата на Сибиле Левичаров. Не знае само, че през чуждия поглед цялата тази съвкупност може да бъде отъждествена с характерологична доминанта на българския живот.
Култура и общество | 06.05.2009
Мизантропия и литературни неврози
Авторката, на свой ред, не знае милост, едно защото разглежда този живот отвън и второ, защото го третира като благодарен материал – грозотата му го прави подходящ за целите й. Гласът от задната седалка озвучава не спонтанна реакция към видяното, а състояние на душевна затормозеност. Мигренозност, раздразнение, потиснатост са част от психологическия профил на разказвачката, според собствените й самоиронични признания. Срещу вътрешния дискомфорт – почти като в класически пример от психоаналитичната теория – тя мобилизира неадекватни защитни реакции на психиката. От притеснението успявам да се отърся, само когато отричам всичко, което ме заобикаля, изповядва неназованата с име по-малка сестра в своя разказ от първо лице. Отърсването обема 250 страници, сиреч целия роман - забавен и монологичен, бликащ от остроумие и яростен хумор, пълен с изобретателни образни построения, изненадващ с точни словесни попадения, гротесков и метафоричен, унищожителен във високомерието си, гневен, саркастичен.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Левичаров при връчването на Лайпцигското отличие
Характерология
Каква все пак е причината за неврозата, чийто лек са сарказмът и гневът? Читателят неминуемо си задава този въпрос не след последната, а още след първите двайсетина страници на романа. Какво е сторил омразният баща, с травматичния спомен за когото разчиства сметки тази книга? Авторката, дъщеря на български преселник в Германия през 40-те години на миналия век, родена в Щутгарт, позволява на героинята си да разкаже удивително малко за бащиния характер и привички. Бащата в “Апостолов” остава също тъй епизодично очертан, почти памфлетен образ, както и героят, чието име носи романът. Харектерологичните щрихи са: чаровен, пациентките му /професия: лекар/ го превъзнасят, има най-хубавия глас в българския мъжки хор в Щутгарт, обича философията и чете Ницше. Единствената му, затова пък непростима грешка е, че е меланхолик, вмрачава душите на дъщерите си, и на 43-годишна възраст опозорява семейството си, като се обесва.
Изкуплението се стоварва върху грешника - по-точно върху страната му, тъй като самият него вече го няма, - във вид на класическа мизантропия: тя изпълва романа от първата до последната страница. И от мизантропията в чист вид Сибиле Левичаров черпи невероятната енергия на своя разказ. Автохарактеристиките на нейната героиня са крайно любопитни от гледна точка на психологията на разказа. Негова отправна точка е непреодоляната детска травма, независимо че външната му събитийна верига тръгва от съвременна България. Наскоро, в нощта преди да отлетим за София, той /става дума за бащата, б.а./ беше седнал в стаята ми. Изправи се бавно и мина през стената. Вече беше изчезнал, а краят на въжето му все още се влачеше по пода, докато после и краят на въжето изчезна. Баща ми винаги си носи въжето, това не е нищо ново. Болезнено наранена, драстично отнета любов е другата страна на омразата, превърната в своего рода стратегия и поза на преодоляването. Съвременните психолози препоръчват разтоварване от потискащи душевността емоции чрез пренесено във въображението отмъщение върху субекта на травматизиращото въздействие. Имат ли място подобни терапии в литературата?
Култура и общество | 06.05.2009
Мизантропия и литературни неврози
Строго погледнато, романът “Апостолов” е точно това – фикционално отмъщение, разправа с нещо, което е нанесло незаличима болка, травматизирало е паметта за бащата, а с това е блокирало и чувството за съпринадлежност, за близост и съпричастие. Сестрински чувства, доминирани от неовладяна ревност, омерзение към другите, омерзение към себе си, отчуждение от всичко, изключая стари манастири и някои животни, определят света на героинята. Нейното обяснение: Може би всичко грозно ме привлича, защото непрестанно търся доказателства за това колко прогнил и пропаднал е светът. И ироничната й самопреценка: Тази театрална болест съм наследила от баща ми; и той беше същият мигренозен парцал. Отмъстителни нагони стоят зад всичко това, чертаят стоманените си маршрути, предизвикват перверзен душевен оргазъм и хоп, цапват те по главата, за да разбереш що за изкривено същество си... Да си изпитвала някога състрадение към някого? – Не, нито към умиращата си майка, нито към друг някой човек...
Реторика без адресат
Поза? Да, но твърде последователно прилагана, за да оставя съмнение в естеството на театралната болест, която се разгръща пред погледа на читателя. Vivos voco, mortuos plango – живите зова, мъртвите оплаквам, казват древните. Кого зове, към кого се обръща тази книга? Или може би литературата е изгубила свойството си на обръщение, на критичен апостроф? Никой, освен вероятно само дилетантът, не отрича правото на писателя да драматизира и да хиперболизира, в което право Сибиле Левичаров успя да се закълне доста пъти в доста интервюта след излизането на романа. Но пък и всеки ще се съгласи, че хиперболата е литературно средство, а не самоцел. При цялата изобретателност и забавност, хлевоустието на разказвачката в някакъв момент започва да додява. Вероятно тъкмо защото първоначално спечелен от хапливото многословие, читателят постепенно започва да го отъждествява с тип патология на речта, защото все по-ясно забелязва, че виртуозната реторика има само един адресат. Тя обслужва волята на словоохотливата героиня да държи на емоционална дистанция собственото си страдание и нараненост.
Bildunterschrift: Großansicht des Bildes mit der Bildunterschrift: Романът "Апостолов"
Страданието, далеч не само според Ницше, на когото авторката пряко и косвено се позовава, е мощен източник на самопознание и творчески подтик. Проблемът е, че и като самопознание литературата въздейства не просто с набор от словесни каламбури, изкусни композиционни похвати, а и с онова, което казва. Казването в романа на Сибиле Левичаров впечатлява, субстанцията на казаното, за сметка на това, е оскъдна. Писателката засяга три тематични сфери: семейната драма и психическите комплекси, свързани с нея, раздвоеното между външно благополучие и вътрешен неуют битие на българската колония в Щутгарт, днешният български живот, осакатен предварително от сталинизма, след това и от посткомунистическото озападняване. Сведения за сталинизма разказвачката черпи главно от юношеските спомени на неемигриралите й от България роднини – спомени, които са поднесени, за жалост, твърде схематично, преповтарят известното и затварят темата в констатации за радикално духовно сгърчване на българския живот в теснотията и параноидността.
С повече литературна плътност се отличава портретът на щутгартските българи – колоритен и насмешлив, той очертава емигрантския профил на хора, събрани от случайността, свързани само от чувството за чуждост, все по-сантименталните си спомени и гаснещи илюзии. Този портрет същевременно поставя в странна близост виртуозни пародийни характеристики и плоски шаблони от рода на този за косматите българи, които живеят дълго, защото ядат чесън, и се женят за първата попаднала им швабска блондинка. По сходен начин поразително точни наблюдения и образни сравнения /сградна проказа, държавни метастази/ за сегашната българска реалност съжителстват с евтини булевардни фрази: Жените сигнализират, че са курви, мъжете, че са брутални. Що се отнася до тази смесица от литературност и профанизация, романът очевидно се заиграва иронично с клишета, изтъркани истини, стари и нови предубеждения. Само че използвайки ги, неволно ги и затвърждава, тъй като не успява да предложи нещо повече от самодоволна литературна игра с тях.
Усет към абсурдното
Времевата си обемност “Апостолов” дължи на гротесковата изходна фикция за постпогребалната церемония в чест на починалите българи от някогашната щутгартска колония. Възмогналият се благодарение на съмнителен бизнес техен сънародник на име Табаков се залавя с осъществяването на куриозна идея. Иска да препогребе бившите си другари в родината им, като за целта се възползва от доходоносен метод, патентован в погребалния бизнес. Криотехника се нарича откритието, самото то се състои в раздробяване на тленните останки в дребни частички. Криотехнически обработени, костите на българските покойници отпътуват от Щутгарт към София, триумфално кръстосвайки цяла Европа – в шествие от 13 луксозни лимузини с вдовиците и децата на непрежалимите, барабар с окачените на всяка лимузина германско и българско трикольорче. Страниците, в които Левичаров описва абсурдната паневропейска процесия, са сред най-забавните в романа.
Впрочем, и в тези описанията разказвачката не знае милост към никого. От злъчта и сатиричния й хъс не е пощаден нито един герой. Чувството за снизхождение и симпатия към човеците й е сякаш отнето – или пък е тъй старателно прикрито зад критиката на грозотата в света, че от него не личи и следа. Остава главно впечатлението, че експлозивният заряд на този роман произтича от компенсаторно преодоляване на някогашна психическа рана, както спазматичният комизъм в него изпълнява ролята на противоотрова срещу меланхолията. Но това научаваме всъщност още в началото на романа, финалът само отново го повтаря.
Удобството на позиционирането - раздаването на присъди от задната седалка - носи и литературни неудобства. Създава усещане за маниерност и анемия.
Sibylle Levitschroff: Apostoloff, Suhrkamp Verlag, Frankfurt am Main, 2009, 254 S.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
Публикации
