България:порнография,проституция и неприлична гнусотия във всякакви варианти

Сибиле Левичароф: Повечето българи живеят при отвратителни условия

26 Февруари 2009

Тагесшпигел/БГНЕС

Сибила Левичароф. Снимка: Литературпорт

Сибила Левичароф е известна немска писателка от български произход. Тя е родена в Германия и живее в Берлин. Първият й роман “Понг” печели престижната награда “Ингеборг Бахман”. Авторка е на още два романа, радиопиеси, есета и др. Тя говори пред в. “Тагесшпигел” за съдбата на родината на баща й и за подробностите и детайлите, стоящи в основата на новия й роман със заглавие “Апостолоф”.

- Госпожо Левичароф, в новия ви оценен високо от критиката роман “Апостолоф” една жена от Щутгарт разказва за пътуването си до България, родината на нейните предци. Вие живеете в Берлин, но сте родена в Щутгарт-Дагерлох и все още имате роднини в България. Някаква случайност?

- Разбира се, че не. По време на детството си много често съм била на гости при роднините в България. Но стимулът за написването на книгата дойде от Фондация “Роберт Бош” в Щутгарт, която има сериозни ангажименти в Източна Европа и одобри стипендия за моя литературен български проект. Освен това баща, ми който е български имигрант, пристигнал в Германия като лекар и упражнявал професията си в Щутгарт тъкмо в болницата “Роберт Бош”. Името Бош за нас е като име на семеен светец. За мен самата то е като знак на съдбата.

- Колко близки сте с роднините там?

- Много близки, там живеят сестрата на баща ми и няколко братовчеди и братовчедки.

- Говорите ли български?

- Нито дума. Затова посветих романа си “Апостолоф” на един от моите братовчеди, който отдавна живее в Германия и ме придружаваше като преводач.

- Макар че говорите чрез устата на героя си разказвач, вие казвате директно и откровено вашата истина за България. За вас това е една напълно опустошена от посткомунизма и мафията страна, макар от 2007 г. да е член на ЕС….

- При последното ми пътуване действително бях дълбоко стресната от
разрухата и отблъскващата действителност. Не говоря за очевидната бедност на хората. Виждала съм и много по-бедни страни, дълги години съм живяла в Латинска Америка и въпреки това такова нещо не съм срещала другаде. България е страна, която почти не е пострадала от разрушенията на войната. Но след 1945 г. най-напред при определено сталинистката диктатура та и до днес, при вече първично капиталистическите условия, продължава един упадък, който е унищожил почти всичко от красотата, която някога е имала България.

- Имате предвид като архитектура?

- С това започва всичко, но не става въпрос само за външна грозота. Бруталните и отблъскващи циментови панелни блокове дори отвътре са напълно занемарени, всичко е мухлясало, гъбясало, вонящо, катастрофа в санитарно отношение. Нормалните туристи или наблюдателите на ЕС почти не забелязват това, но аз се сблъсках с него навсякъде. Повечето българи, ако не принадлежат към малката прослойка на мафиозните новобогаташи и корумпирани парвенюта, живеят при отвратителни условия, които тук, в Западна Европа, дори не можем да си представим. Да затвориш хората да живеят в такива условия говори за невероятно презрение към техния живот и съдба.

- Това звучи повече като нещо присъщо повече на Румъния, където Чаушеску като феодален фундаменталист унищожаваше народа си, оставяйки го зъзне в неотоплени бетонни блокове, а след това превърна старите села в колхози от бетон и стомана…

- Същото се случи и в България. Само с тази разлика, че тук това не бе така системно, бе лишено от прекалена идеологическа шумотевица и поради това остана по-незабелязано от Запада. Дългогодишният български комунистически диктатор Живков бе един по-скоро прикрит човек. А България, бе една страна с по-скоро селски и дребно градски облик, с чудно красиви градове като Пловдив или Варна на Черно море.

Новият роман “Апостолоф” на Сибила Левичароф излиза в елитното издателство “Зуркамп”.

В Пловдив все още могат да се видят останките от стария град и може да се добие представа как е изглеждало това място в миналото: архитектура на художествените каменни орнаменти и на богато инкрустираните дървени балкони. Те са свидетелство за богата и жизнена култура, в която османското наследство се преплита с православното. Всичко това вече е почти изчезнало, с изключение на няколко чудесни манастира, които все още продължават да привличат много туристи.

- Наистина ли условията на живот почти не са се изменили след промените от 1989 – 1990 г.?

- Ако това би могло да се нарече “промяна”, то повечето жилища в бетонните блокове вече са частни? Но в тях липсват вътрешни структури, няма функциониращи домсъвети, а повечето от обитателите не разполагат с необходимите средства, за да санират жилищата си. Затова дори по-новите сгради бързо започват да запада. На много места асансьорите не работят или постоянно се нуждаят от ремонт, възрастните и немощни хора, които живеят да речем на седмия етаж, се превръщат в затворници в собствените си домове, защото не могат да излязат навън. Паянтовите шперплатови врати са подсилени с някакви емблеми на охранителни фирми, а зад тях старите хора живеят в постоянен страх и мизерия.

- Това се отнася и за вашите роднини, така ли?

- Разбира се, те никога не са били част от никаква номенклатура и онези, които не са заминали на Запад, не се чувстват никак добре. Попаднах на някакви занаятчии, които трябваше да поправят нещо дребно. Те дори и това не могат, защото вече не знаят как. Комунизмът, който залагаше най-вече на тежката индустрия, просто задуши дребната градска буржоазия и средната класа.

- Говорите като бивша бунтовна издънка на средната класа, която някога се възхищаваше на Роза Люксембург и Лео Троцки…..

- Това е било много отдавна и не почива да никакъв жизнен опит. Но днес се вижда, че сега, след комунизма, България наследи най-ужасяващия, най-примитивния, лишен от всякакви буржоазни ценности и държавно-правни традиции капитализъм. Там може да се натъкнете на порнография, проституция и неприлична гнусотия във всякакви варианти. Дори новите хотели по Черноморието демонстрират посткомунизма само откъм най-отвратителната, най-вулгарно кичозната и долнопробна страна. Навсякъде може да се наблюдава малката прослойка на облажилите се от това хора, които изобщо не се крият зад тъмните си очила и бронирани коли и напълно безсрамно парадират, че за тях не важат правилата на уличното движение и законите, защото те предварително са платили на полицията.

- България някога бе известна като страната на социалистически златни плажове, тежките червени вина и дивните природни красоти?

- Планините и природата все още са се запазили, защото България не е така гъсто населена. Но черноморското крайбрежие се е превърнало в кошмар. Въпреки всички проблеми, които възникнаха след 1989 г. в Чехия и Унгария, в Прага и Будапеща се бе съхранила, макар и в някаква минимална степен, старата буржоазна култура. В България тя не е съществувала и дори и в София не съществува.

Когато през 1990 г. правих филм в Будапеща с режисьора Дьорд Табори, той ми разказа как се върнал в родното си място и попитал един шофьор на такси: ”Как ти се вижда сега свободата?” А той му отвърнал: “Страхотно, вече имаме порнография и антисемитизъм” (смее се). Това се отнася и за България. Макар че страната през Втората световна война е била съюзник на Германия, хората не са допуснали изселване на своите еврейски сънародници, като унгарците или румънците. Това е една славна страница от историята на България. Въпреки някои недоразумения, българите живеят без проблеми и с турското население. Но наскоро гледах по телевизията един български радикален политик, който открито говореше, че циганите и евреите трябва да бъдат направени на сапун.

- Сериозно?

- Да, има го документирано.

- В Брюксел продължават дискусите дали България и Румъния не са били допуснати прекалено рано до ЕС с оглед на нивото на корупцията и липсата на правова държава?

- Това наистина е отворен въпрос и аз ще ви отговоря не като журналист или политолог, а като шокиран наблюдател. Не мога да правя сравнение и с другите държави от Прибалтика да речем и дори с Украйна. Но дори и в случая с толкова малтретираната и отчасти отново превзета от старите кадри Румъния може да се забележи някаква разлика. Там се забелязват следи от хабсбургското, австро-унгарското наследство, например в Сибиу или в Трансилвания, където и днес Западът инвестира щедро и където старите градове са основно реставрирани.
В България никъде не може да откриете такъв град или такъв регион, където да видите събудена за нов живот икономическа и културна среда. Дори православната църква в България е ангажирана повече със самата себе си и не се ангажира открито с по-голяма социална отговорност.

- Вие се оплаквате от липса на цивилизованост. По време на пътуването си нямахте ли контакти с български интелектуалци и творци? Или всички таланливи хора са на запад като Кристо и Димитър Гочев?

- Разбира се, че и в България има хора, които преодоляват мизерията, които се борят с мизерията, отделни некорумпирани политици или честни юристи. Даже и творци. Но те са лишени от базата, от фундамента, върху който да градят нещо позитивно. Всъщност умишлено не съм търсила срещи с творци и писатели по време на пътуването си. Семейството ми беше напълно достатъчно!