СИБИЛЕ ЛЕВИЧАРОВ
=================

Сибиле Левичаров е родена през1954 г. в Щутгарт като дъщеря на български емигрант от 40-те години на миналия век. Завършила е религиознание в Свободния университет в Берлин. След кратък престой в Буенос Айрес и Париж се установява в Берлин. Литературната продукция на Сибиле Левичаров не е особено голяма по обем, но всепризната от литературната критика. Още за първия си роман "Понг" (Pong) получава наградата "Ингеборг Бахман", следват още два романа (Consummatus, Montgomery), заслужили престижни отличия, в т.ч. наградата "Мари-Луизе Кашниц" за 2008 г. За романа си "Апостолов" (Apostoloff) получава литературната награда на Лайпцигския панаир на книгата за 2009 г.ОЩЕ

Нелицеприятните думи,изречени за България

>> събота, 14 март 2009 г.

Любов срещу омразата на Сибиле Левичароф*

28 Февруари 2009

Златко Енев. Снимка: Либерален преглед

Бел. ред. - Настоящата статия пускаме по повод интервюто в “Тагесшпигел” с германската писателка от български произход Сибиле Левичароф (виж тук), което предизвика спорове сред читателите и на e-vestnik заради нелицеприятните думи, изречени от нея за България. Авторът Златко Енев е дългогодишен емигрант в Германия, писател и редактор на българското онлайн издание “Либерален преглед”.

За непоносимата лекота на омразата

Пристъпих в луксозната зала със – за щастие вече познатото – усещане, че имам привилегията да се докосна до нещо истински култивирано, цивилизацията в нейното най-малко престорено амплоа, възвисяващият глас на литературата, такива неща. Не се шегувам, нито пък мисля, че преувеличавам – „Литературният Колоквиум“ в Берлин е място, добре познато сред познавачите с малко нескромното, но пък добре заслужено определение, което се намира на собствената му уебстраница: „Един от нервните центрове на цялата немскоезична литература“.

Вижте, ще захвърля тук брокатените думи, защото по някое време просто ми додява от тях. С две думи: мястото е страхотно, елегантно и стилно колкото могат да го позволят (почти безкрайно) многото пари и културната традиция (още по-безкрайно дълга, гледана през моите български очи), за която се говори, че все още съставлява около седемдесет процента от курикулумите на повечето елитни университети по света. Накратко: най-доброто от Германия. Място за преклонение и размисъл, място за освобождаване от тегоби, място за поклонение. Храм.

Идвах с доста определена, макар и неясно дали изпълнима, цел: исках да се запозная с авторката, която имаше привилегията да представя днес тук последния си роман, Сибиле Левичароф (на немски името се произнася „зюбиле“, което ме кара да си мисля за зюмбюли, пролет и много други, все приятни, миришещи на младост и свежест, неща). Бях прочел предния ден интервюто й в един от местните берлински вестници, бях останал леко озадачен от липсата на така обичайната за немците политически оцветена коректност, която почти никога не им позволява да кажат нещо лошо за Другите – нали Вина носят, хич не им е лесно, горките. Бях дори потиснал – без особени усилия, както винаги – лекото смущение, възникващо сякаш по неизбежност, когато някой започне да говори директен текст за родината ми, в резултат на което в края на краищата почти винаги се стига до някакви неприятни асоциации – я кенеф ще излезе, я нещо подобно… Свикнал съм да не се обиждам лесно, вече от много години насам. Казано накратко: аз гледам на себе си като на професионален Българин. Не само между другото.

Но този път беше малко по-различно. Дамата ме озадачаваше по един много гъделичкащ начин – а когато по този начин те озадачава една жена… Ужасно ми се искаше да се опитам да надникна под повърхността на презрението, дори омразата, които тя изобщо не се опитваше да прикрива. Защо точно нас, миличко? Да, виждам, че носиш българско име, мога да предположа, че зад всичко това се крие нещо лично, но готова ли си да говориш за него и без лак и лустро, готова ли си да ми кажеш за какво всъщност става дума? Готова ли си да се отвориш?

Не ще и дума, всичко това бяха вътрешни монолози без особени претенции за каквато и да било реализация. Никой човек не говори за такива неща лесно, аз не съм репортер, нито дори журналист, а Колоквиумът и без това всеки път е препълнен до тавана… Разчитах донякъде на факта, че Сибиле живее в Берлин, тоест теоретически би било възможно да се уговори среща, да се започне някакъв по-сериозен разговор, м-да… Теоретически.

Реалността, разбира се, започна да тропа по стъкларията ми далеч по-рано, отколкото си го желаех. Обади ми се Кристиан – моят немски приятел-фотограф, който е далеч по-обидчив от мен, когато стане дума за България. Наруга той Сибилата, без много-много увъртания, след което ми каза и най-важното: бащата-българин се е самоубил (или напуснал семейството, не знам кое точно), когато малката е била още на десет години. Това вече звучеше като прекалено директно обяснение, така че в първия момент аз се опитах да го игнорирам: някак прекалено елементарно ставаше всичко, цялата моя кула, градяща се на допускания за сложни, дълбинни преживявания, свързани с подтискащата сянка на един мрачен, може би все още жив, балкански деспот, рухваше начаса и нещата се свеждаха до най-обикновена омраза: омразата срещу онзи, който е отказал да се превърне в част от нормалността, в част от порядъчната и усърдна, швабска Германия… Не че това би било по-малко интересно за един читател, който никога не е живял тук. Но за мен? Впрочем, добрата стопанка и с лъжица преде – и така аз взех градския влак и се запътих към Ванзее без по-нататъшни умувания. Let the music do the talkin’. Това винаги е най-мъдрото решение.

Купих книгата веднага след като пристъпих в Колоквиума – и тук ме очакваше първата малка изненада: на гърба на безумно луксозното томче (а и как ли иначе – „Зуркамп“!) аз открих факсимиле на стар български паспорт, от който гледа красив млад човек, плюс печат, на който ясно се чете „околийско управление Пазарджикъ“, плюс гербова марка от 1940 г. Нещата започваха да придобиват все по-ясни – и все по-неприятни за мен, очертания. Лека-полека аз започвах да изпитвам към добрата Сибила истинска неприязън. Аз – професионалният българин? Хм, това е всичко друго, но не и професионално. Остави страстите за други, момче. Твоята работа е да наблюдаваш. Да наблюдаваш и да регистрираш. За страстите си има други хора.

Сибиле Левичароф. Снимка: Имаго

А след това тя започна да говори. И да чете. И да разменя безумно остроумни и безумно култивирани забележки с двамата си събеседници – стари кучета от литературната гилдия, хора, чиято работа е да им тече мед от устата (или гликоза, по липса на мед, да речем). При което аз изпадах все по-здраво и по-здраво в плен на собствената си, вече напълно оформена, конструкция.

Добре, нека започнем по ред. Първо, що е Швабия? Самият аз трябва да призная, че познанията ми са ярко оцветени от същите шаблони, които карат Давид Черни да вижда в тоалетните най-запомнящия се детайл от българското преживяване. Швабия, в известен смисъл, е онова, за което светът си мисли, когато произнася думичката „Германия“. Богатство, пиетизъм, ред – и най-високият брой на душевноболни в цялата страна. Това не е шегичка – добрата Сибила го каза сама.

Представете си сега един българин, който попада в това гнезденце на щастието: свекърва му има единайсет братя и сестри, всички от които имат по още толкова чеда, все горди и непоклатими носители на немската порядъчност и усърдие. Самият той, така както го описва дъщеря му, започва постепенно да чезне и вехне, превръща се в мизантроп, който прекарва цели дни, заключен в стаята си, откъдето се носи мирис на мухъл, като в „Психо“. Откъснат напълно от една родина, затънала в ускореното изграждане на най-щастливия кенеф на света, откъснат от всичко, което някога му е било скъпо, родно, мило … Ех, душо, душо! Докато накрая сам слага край на всичко. И тази лустросана кокошка го е намразила – точно затова? Защото е отказал да се претопи? Защото е предпочел да угаси светлината, вместо да гори с равномерния немски блясък, поддържан с всички трикове на прочутата протестантска етика (впрочем, ония там долу май са католици, знам ли ги?) Защото й е отнел бащата, с когото би могла да се гордее, вместо да се срамува от самоубиеца, от този така непоносим Schwächling?

Оттук нататък за мен всичко беше ясно – предполагам, също толкова ясно, колкото е ясна България на милата Сибила – но тънкостите на дипломацията и политическата коректност вече бяха престанали да ме интересуват. Признавам, че по едно време даже се изцепих доста здраво с едно нашенско „твойта м…“ (докато хората ръкопляскаха, де). От професионализма ми не беше останала нито следа.

И тук вече се появи по-сложният проблем. Вижте, както мнозина от вас, така и аз нерядко се питам каква ли, по дяволите, е позата, позицията, умонагласата – наречете го както щете – която ние, българите, би трябвало да заемем и удържаме, когато се изправим пред Европа? Пред тази убийствено превъзходна, цивилизована, иронична, изпълнена с презрение, бърчеща нос общност, в която нашето място си остава също толкова неясно, колкото винаги е било, поне през последните 1300 и кусур години. Какво да правим, Господи? Как да спасим достойнството си, без същевременно да се унижаваме и ненужно раболепничим? Как да им покажем, че и ние се смеем, когато ни гъделичкат, или че кървим, когато ни убодат? Как, Господи?

Моят личен отговор може и да не ви свърши много работа, но той гласи така: просто трябва да я любим, това е всичко. Не да я обичаме, а да я любим – в най-директния смисъл на тази толкова хубава българска дума, с всичките му страстни конотации, с всичките му изрази на мъжка или женска сила, напористост, издръжливост, мощ. При това, забележете, аз нямам пред вид любенето, което българските жрици на любовта така или иначе носят из Европа от години насам. Тия момичета работят, а аз говоря за любов, мили мои. Не е нужно това да става в реалността – любовта и любенето, както всеки от нас знае, оказват своето магическо въздействие дори и когато не са нищо повече от силни и самоуверени фантазии. Те може и никога да не бъдат реализирани – но един човек, способен да люби истински, никога не може да стане обект на презрение и насмешка. Силата на тази емоция е прекалено голяма, за да допусне нещо такова.

И така, аз затварям очи и започвам да любя милата Сибила. Прониквам в нея бавно и внимателно, изучавайки всяка гънка на замръзналото от омраза лоно с любопитството, вниманието и нежността на истински, страстно любещия. Покривам я с жегата на страстта си, заглушавам стенанията й с целувки, не й позволявам да си поеме въздух, стопявам я, в най-директния смисъл на тази дума. Няма по-голяма сила от любовта, която познава себе си – в сравнение с нея омразата е само мимолетно избухване на вулкан, сравнено с могъщо морско течение. И така омразата на Сибила – омразата на едно нещастно, ако и безкрайно култивирано, дете – се стопява по неизбежност, сега тук вече властва любовта, снеговете се топят, слънцето се задържа все по-дълго на небосклона, а откъм горите се носят птичи песни – и те предвестници на свежест, новост, възкресение …

Аз те любя, Сибила! Усещаш ли колко по-различен изведнъж е станал светът?

Е, сега вече мога и да прочета книгата ти, без да се почувствам принизен и смазан от всеки пасаж, който навира в очите ми някаква грозна реалност. Без да скимтя от срам, защото принадлежа към нещо, пред което ти повдигаш до носа си кърпичка. Без да се чувствам застрашен от омраза, слабост, себеунижение. Аз умея да любя, Сибила! И дори ако това е единственото, което мога, то все пак е достатъчно, за да стопи твоята омраза, твоето презрение, твоята слепота! Разбираш ли това, моя мила, моя скъпа, моя най-свидна гургулице? Или ще ми кажеш, че е по-добре, когато не говоря толкова много?

———————————-

* Заглавието е на редакцията

Публикуване на коментар

StatCounter

Blog Archive

  © Blogger template Webnolia by Ourblogtemplates.com 2009

Back to TOP