Левичароф пише за БГ не за да отдаде справедливото на една непозната страна, а за да издаде присъда над една България,която тя познава прекалено добре

България според Левичароф: Задръстена, повредена, оплескана

1 Март 2009

в. Ди Пресе

Новият роман “Апостолоф” на Сибила Левичароф излиза в елитното издателство “Зуркамп”.

Бел. ред. - Настоящата рецензия пускаме по повод интервюто в “Тагесшпигел” с германската писателка от български произход Сибиле Левичароф (виж тук), което предизвика спорове сред читателите на e-vestnik и отговора на Златко Енев, дългогодишен емигрант в Германия, писател и редактор на българското онлайн издание “Либерален преглед”, заради нелицеприятните думи, изречени от нея за България.

Карл-Маркус Гаус

Румен Апостолоф е елегантен българин, чиято задача в романа, който по странен начин носи неговото име, е да шофира две сестри-германки из родината на техния отдавна починал баща и да ухажва по-възрастната от двете. Инак той няма нищо за казване в наречения на него роман, състоящ се от езиково-могъщите словоизлияния на по-младата сестра, наблюдаваща България от задната седалка на колата и посипваща живота наоколо с тиради, чиято изкусна злоба просто няма равна на себе си. Заглавието при всички случаи е напълно неподходящо за романа и ако бихте попитали мен, то аз бих предложил вместо него следното: „Томас Бернхард пътува за България и се радва, че всичко е много по-гадно, отколкото той си го е представял”.

Именно чистата мизантропия позволява на родената през 1954 в Щутгарт като дъщеря на български емигрант Сибиле Левичароф да създава великолепни страници и цял един роман, който просто блести от остроумна злоба. Разбира се, човек започва да се пита още след първите, изключително забавни глави, дали някой може да се доближава до една чужда страна по начина, по който го прави разказвачката – с поглед, изпълнен с погнуса, който забелязва само лошото; с едно вътрешно отвращение, което се отнася буквално до всичко, което се осмелява да се покаже в България като българско. Във всеки случай Левичароф пише за България не за да отдаде справедливото на една непозната страна, а за да издаде присъда над една България, която тя познава прекалено добре: нейния мъртъв баща. Българският Roadmovie, колкото и развлекателен, суверенен и остроумен да изглежда, е преди всичко една книга на омразата, отправена срещу цяла България, защото нейният реален обект, един-единствен българин, вече е недостижим.

Сибиле Левичароф. Снимка: Имаго

Но какво толкова ужасно е извършил бащата, който бива обвиняван с такъв езиков финес и истинско богатство от неочаквани словесни поврати? Той не е злоупотребил с дъщерята, не е биел майката, дори „при алкохола баща ни си оставаше умерен“, гласът му е бил най-красивият в мъжкия хор на Щутгарт, а жените са го намирали много привлекателен, без той да изневерява. След 250 страници безпощадна омраза става ясно, че този баща е имал само един, но затова пък непростим, недостатък: той е бил неизлечимо тъжен човек и е изоставил жена и деца по най-позорен начин, като – той, уважаваният човек и обожаваният от пациентките си гинеколог – се е обесил на 43 години. За всичко това Сибиле Левичароф – която в различни интервюта едновременно подчертава и игриво отрича автобиографичния произход на романа – сега си връща тъпкано на страната, от която той произхожда.

Най-отвратителният език на света

Какво става с Черноморското крайбрежие? „Задръстено, повредено, оплескано! Пепелявото море – ошушкано до последната риба. Българското ядене? Един буламач, удавен в лошо олио. Българското изкуство от 20 век? Отвратително, при това без каквито и да било изключения. Архитектурата от 19 век? Престъпление! Тъжно, но вярно – българският език ни се струва най-отвратителният на този свят. Такъв един възмек, тъпо пльокащ език, устни бомбички, които не могат да се възпламенят.“ При всички тези уравновесени преценки не трябва да се пропуска и това, че разказвачката ги дължи на своето най-близко семейно обкръжение: „Нека отбележим, че нашият баща беше един типичен българин.“ Точка.

Но всичко по реда си. През 1945 в Щутгарт се появяват 20 българи, отломки от войната, бегълци от оформящата се комунистическа държавна власт, между тях един поп, една-единствена жена и един меланхолично гледащ мъж, който става баща на двете сестри, които сега са шофирани из България. Както нерядко се случва с разпилени групи от емигранти, при щутгартските българи става дума за един насъбран от случайността куп хора, които нямат почти нищо общо едни с други – освен все по-сантименталните си спомени – и които въпреки това никога не се разделят напълно. По време на вечери, посветени на родината, съдбата на безродниците бива превръщана в ритуал на малката общност, а хора, които инак никога не биха сключили приятелство в немското следвоенно общество – един лекар, един градинар, помощен работник, богаташ от бизнеса с внос-износ и притежател на публичен дом – остават завинаги свързани едни с други в общността на емигрантите.

Сибиле Левичароф описва дребните интриги и големите илюзии на усърдните щутгартски българи с познавачески сарказъм. Много от тия неща ми напомнят за една друга група от имигранти – дунавските шваби от Залцбург, в чиито кръгове съм израсъл и които, вероятно, защото и самите те идеха от Балканите, имаха съдба, много подобна на онази на българите в швабския Щутгарт.

Своето обширно движение романът дължи на една безумна начална измислица. Най-далеч от всички щутгартски българи е стигнал един подозрителен бизнесмен на име Табакоф, който е заминал за Америка и сега, след като българите в Щутгарт вече са починали, се е завърнал обратно с едно прелюбопитно хрумване. Обратно в родината иска той да пренесе някогашните си другари. „Разпилени лежаха българите, къде като пресни, къде като прастари трупове из щутгартските гробища и очевидно бяха чакали само Табакоф, който да се заеме с тях. Той, последният от щутгартския български съюз, беше дошъл, за да събере останките им и да ги пренесе в София.“ В тринадесет украсени с немското и българско знаме лимузини той решава да пренесе костите им в българската родина. Един странен конвой, в който децата и вдовиците на увековечените седят в луксозни автомобили, а костите биват пренасяни в две специални катафалки, се носи за сметка на Табакоф от Щутгарт към София, през цяла Европа. Разбира се, това „триумфално шествие“ скоро се превръща в пародия на едно образователно европейско пътуване.

Виж целия текст в сп. “Либерален преглед”