Това не е езикът на омразата.Това е езикът на меланхолията!

Не мразя България, а тъгувам заради разрухата й
	24 Часа

Сибиле Левичароф е германска писателка, която тази година взе една от най-важните литературни награди на страната - приза на Лайпцигския панаир на книгата. Българската й фамилия не е случайна - тя е дъщеря на български лекар, избягал в Щутгарт. Той напуска живота й твърде рано - Левичароф е едва 11-годишна, когато баща й се самоубива. Сама казва за себе си, че се чувства германка и семейството на майка й е било определящото в живота й. Не говори български, но има роднини в София, които е посещавала неколкократно. Романът "Апостолофф" е разказ за едно от тези посещения. Той разбуни доста българи с изключително острия си и на места дори обиден език. В него се описва страната такава, каквато я е видяла писателката - тънеща в разруха и мизерия. Левичароф разказва историята на две сестри, които се съгласяват да придружат стария приятел на починалия им баща - Апостолов, до България. Забогателият имигрант е решил да погребе в родината им 18 свои приятели, с които заедно е избягал в Щутгарт. Конвоят с ковчези пътува из цялата страна, която е описана като преддверие на ада. Придружителят им не случайно се казва Апостолов, а починалият баща носи името Христо. Германската критика възхвалява богатия и красив език на романа. Той скоро ще се появи и на нашия пазар - шест български издателства се конкурират да го издадат. КАПКА ТОДОРОВА, Берлин Сибиле Левичароф: Соцархитектурата е толкова грозна, че заслужава да се ругае, казва германската писателка - Как стигнахте до идеята да напишете тази книга? - Да напиша книга за баща ми е стара идея. И по-скоро не толкова за баща ми, колкото за малката българска колония в Щутгарт, която се състоеше от интересни хора с различни професии. От търговеца на коли през лекаря до съдържателя на най-големия бордей в града. Винаги съм смятала, че тази среда е интересна за описание. Като дъщеря на лекар имах шанса да се срещам с най-различни хора, не съм израсла сред докторски семейства. - Романът ви е автобиографичен. Това е историята на жена, обикаляща родината на баща си. Героинята ви описва България като преддверие на ада, в което цари само грозното и отблъскващото. Придружава я сестра й, която пък вижда предимно положителните страни на България. Вие нямате сестра. Защо измислихте нейния образ - това означава ли, че все пак изпитвате и добри чувства към България? - Имате право, този образ е нарочно измислен. Исках да имам фигура, която да озаптява агресията на главната ми героиня Нейните мисли и думи са преувеличени, твърде изострени, това е ясно. Затова създадох образите на сестра й и техния приружител в България Румен Апостолов, които невинаги активно противоречат на героинята ми, но служат за отпор на агресията й към страната. Те й казват или показват: "Така не може! Омразата ти е без основание!" - А доколко познавате България всъщност? Била ли сте като дете в нея? - Като дете бях там 4 пъти. За първи път заминах за България на 9 години. Бях с майка ми, баща ми нямаше право да се връща в родината си, тъй като е избягал Беше през 60-те и 70-те години. А сега също отидох няколко пъти там, за да подготвя книгата си. Между тези две фази обаче не съм стъпвала в страната много дълго време. - Героинята ви е огорчена от баща си, който се е самоубил, и тя се чувства изоставена от него. Вие изпитвате ли тези чувства? - Е, в романа има много измислени неща, това е книга все пак. Аз съм на 54 години и, повярвайте ми, чувствам се добре, не съм гневна или възмутена от баща си. Не го сънувам, а и той ме е оставил на мира. Разбира се, в книгата са описани чувствата на голямата загуба, които ме сполетя, когато той се самоуби. Бях на 11 години и това бе опасна възраст за загубване на родител. Но не гледам на себе си като на жертва на семейната история. - Какво казват близките ви в България за романа? - О, горкият ми братовчед в момента е предателят, така да се каже. Аз посветих романа си на него и сега той е главният виновник. Братовчед ми живее в Германия и говори много добре немски. Той ме придружаваше като преводач в България, тъй като аз не говоря и дума български. - В рецензии немските вестници обявиха книгата ви за апотеоз на омразата. Но като че ли чувството на разочарование и огорчение от бащата и от родината му са водещите, а не омразата към тях... - Да, това не е езикът на омразата. Това е езикът на меланхолията. Аз просто тъгувам, че виждам страната толкова разрушена и хаотична, а не я заварвам красива и подредена, както би ми се искало да бъде. Бих искала цялата страна да е толкова красива, колкото са някои прекрасни райони в нея. Старата архитектура е омагьосваща, там, където е запазена. Архитектурата на XIX и ранния XX век - това са истински съкровища! Ако ги бяха запазили, България щеше днес да се страна мечта. Но да видиш какво се е случило с тези сгради, да видиш какво е построено на тяхно място... това заслужава да бъде мразено. - Много моменти в книгата ви обаче са си направо неетични. Това не ви ли притеснява? - Не, защото смятам, че нещата понякога трябва да се назовават. А и все пак става дума за роман, в него нещата, разбира се, могат да бъдат и силно преувеличени. Няма расизъм в тази книга. Един германски читател няма да намрази българите, ако я прочете, в никакъв случай! Романът хвърля наистина мрачна светлина върху страната, но най-вече върху архитектурата. А и смятам, че това е оправдано. Книгата хвърля мрачна светлина и върху състоянието на Черноморието. Там цари най-евтиният, най-лошият туризъм, взети са най-лошите и най-ужасяващите неща от Запада. - Говорите обаче и за българките, които с начина си на обличане сякаш казват: “Аз съм курва”. - Да, видях по улиците в градовете много красиви момичета, те бяха просто прекрасни - със страхотни фигури, страхотни лица, красиви коси, а се бяха облекли като ужасно евтини проститутки, макар че не бяха. Може да се показва еротика и с по-елегантен начин на обличане. Не ме разбирайте погрешно, аз не съм пуританка, но тези, честно казано, проститутски одежди, които толкова много момичета носят... Когато виждах това, просто ме болеше, честна дума! На Запад също може да се види такова нещо, но в България е една идея по-преувеличено. Говоря обаче за младите, възрастните дами не мога да обвиня в такова нещо, в никакъв случай, за Бога! - Били сте и в други източноевропейски страни, наистина ли България е най-отчайващата? - Да, била съм и в Румъния, и в Украйна. Ситуацията е подобна навсякъде, но в България няма проспериращи икономически региони, както в Румъния Там имат Трансилвания, която икономически е добре и изглежда различно. Но не съм журналист, нямам икономичеки данни и не мога да кажа дали България няма в близко бъдеще също да просперира... - Добре, всичко е тъжно и отчайващо, някакви положителни чувства, свързани с България, все пак не изпитахте ли по време на пътуванията си? - Разбира се! Аз имам много роднини там и ги харесвам, те са много мили и симпатични хора. А и извън тях срещнах много българи, които са герои в ежедневието си, които се борят всеки ден за оцеляване при много тежки условия. На тях им е много по-трудно, отколкото на хората тук. И аз изпитвам огромен респект към тях. Освен това смятам, че българите са добре образовани, най-вече жените. Дори и хората с по-обикновен произход говорят чужди езици, при това учудващо добре. Образованието може и да е било идеолигизирано, но е много добро. - А как видяхте страната при първите идвания още като дете? - Чувствах се странно и бях много самотна, тъй като не разбирах езика. Баба и дядо живееха в блок до бул. “Ленин” и аз бях ужасена от теснотията и бедността на жилището им. - Е, има и по-лошо от булевард "Ленин"... - О, да, знам това. Но всичките тези коли по магистралата, която минава под прозорците... Аз съм израснала в не много богата къща, но все пак къща с градинка в Щутгарт, в която играех. Това е друг социален опит и затова бях в шок от жилищата тук. При това тогава те бяха още нови, не толкова западнали като днес. Тогава функционираше водоснабдяването, електроснабдяването и най-вече асансьорът. А днес много възрастни хора са пленници на високите етажи, защото асансьорите невинаги работят. - Как реагират немските читатели на романа ви? - Различно е. Когато чета пред публика в Лайпциг и в бившата ГДР, хората реагират съвсем различно от публиката в западната част. Но те имат и подобен опит като на българите.